Никога не съм била от момиченцета, които си мечтаят за кухня с перденца, ухание на топъл пай от сутринта и изрядно подредени подправки в красиви шишенца, педантично наредени по азбучен ред. Домакинството за мен е по-скоро смирение пред липсата на други занимания, кротък вопъл на смисленост от всички онези нищоправещи жени, лишени от други задачи. Нали знаете, аз
съм от онези с направената коса в кухнята,
които пускат печката само при нужда и предпочитат поръчката по телефона пред прекарването на 2-3 часа в сътворяването на нещо, което ще бъде изядено за 15 минути.
Иронията на съдбата е, че пиша тези думи, докато приготвям марината за пиле, което смятам да изпека на бирена бутилка с пресни картофи в розмарин, а салатата ще бъде домашно песто с бурата и розови домати. Десертът приготвих вчера – домашна тройна шоколадова торта, но без захар и брашно.
Здравословна. Не знам какво ми стори тази карантина, но напоследък съм се хванала за готвенето като удавник за сламка, която едва-едва ме държи да не потъна във всеобщата диагноза, следствие на Ковид-19 – Лудост-20.
Да, косата ми е направена, сложила съм си червило и ноктите ми са абсолютно непригодни за тежък домакински труд, но пък чашата просеко в компанията на най-доброто от Pink Martini някак си придават малко повече блясък на тази иначе силно подценявана роля на жената-домакиня, която винаги ме е отблъсквала.
Защо, питате се?
Всички сме гледали онези мухлясали от клишета американски филми, които показват изрядната домакиня, приготвяща уханни гозби на благоверния си, който в същото време си мечтае за дантели, жартиери и камшици, но не и за новия епизод на „какво сготвих днес“. Да, всички си го мислим, и макар в народопсихологията ни да битува онзи лаф, че любовта на мъжа минава през стомаха, хич не му вярвам. Може да мине веднъж-два пъти оттам, но повярвайте ми, това не е крайна дестинация. Да, хич не ми се иска крайната точка на любовта на мъжа ми да бъде правото му черво. Ама никак.
Преди години имахме съседи, които се бяха открили на зрели години, и напук на моралните устои правеха любов на терасата, пиеха вино до малките часове и хич не им пукаше какво ще кажат хората. Жената в двойката правеше най-много два домата с босилек, но веднъж, подчертавам веднъж в месеца, отделяше няколко часа в чистилището на своята женственост – кухнята, и излизаше със съвършена гозба, за която мъжът й говореше в идния месец до припадък, прехласвайки се по баланса от текстури, цветове и форми,
сякаш описваше Сикстинската капела, а не боб с наденица.
Благоговение е точната дума, описваща отношението му към нейните усилия. Може би, защото се случваше достатъчно рядко, за да не се превърне в скучен навик на ежедневието.
И си седя сега аз с ръка, омазана с кисело мляко, соев сос и горчица (заради обещанието за „сочно и крехко пиле“ в поредната видеорецепта) и се питам – коя е вярната роля – домакиня в кухнята, дама в обществото или тигрица в леглото.
Сякаш се борим за „Оскар” във всяка категория
и натискът, който сами упражняваме върху себе си, е повече от смазващ. Непоносимото бреме на търсенето за съвършенство уморява, отегчава и угнетява. Уморих се само докато си го помислих, камо ли да го свърша в един ден.
Нямам отговор. Едно ми е такова – никакво. Силно се надявам, че след карантината ще се върна към нормалното си функциониране на зла кариеристка, която предпочита високите токчета пред незалепващото дъно на новата мултифункционална тава за месо, зеленчуци, сладкиши, и чувство за вина, че някой друг готви по-добре, има по-хубава коса и
прави любов на терасата.
Дотогава пъхам изрядния си маникюр под кожата на пилето, за да сложа няколко бучки френско масло, притихнала с надеждата, че това ще е най-вкусното пиле на света и, може би, ще бъде достойно за сравнение, ако не с творбите на Микеланджело, то поне с лудостта на един гений като Ван Гог.
0 Коментара