Китайският джипиес ме е запофичкал насред ромската махала на Девня. Неделя следобед. Няма човек за цяр. А аз съм тръгнала към г-жа Колимечкова от село Вълчи дол. Без майтап. О, чудо!
Русоляв господин почти се хвърля под гумите на автомобила ми, пресичайки като безсмъртен. Така и така не го прегазих, поне да го попитам за пътя. „Аз англичан“, казва на български лицето, а после на британски с кардифски акцент ми обяснява откъде да мина за Суворово.
Тази достойна за филм на Кустурица случка никога нямаше да я преживея, ако не върлуваше коронавирусът. Най-вероятно щях да съм се изгубила в някой Чайна таун на майната си по света. Щях
да изглеждам на местните като объркан абориген
и изобщо нямаше да съм стъпвала във Вълчи дол. Камо ли да се запозная с г-жа Колимечкова.
Пустият му Ковид-19 ме накара да повярвам, че и в родината човек може да попадне в приключение, да срещне пъстропери личности и да наточи любопитството си. Иначе все гледах да се метна на самолета и колкото по-надалеч, толкова по-добре. Не че няма да го сторя тутакси, щом пандемията замре. Но сега превръщам двуседмичните пътешествия в двудневни и се оказва, че може да съм посетила 90 държави, но не съм обиколила и половината като бройка места в България.
Хайде на откритията!
Дивите плажове на Дуранкулак. Тракийското светилище и виното на Старосел. Спектакълът „Звук и светлина“ на Царевец… И тихо плъзналата тъга пред празните като незрящи очи кръчмички на Арбанаси и облепените с некролози тежки порти на родопските села.
Чужденците ги няма, нашенци хукнха към Гърция, а Ангелкова се оказа по-ефективна и от градушката в затриването на поминъка. Но у нас не само отпреди ковида, ами изначално туризмът е замислен уродливо. Старите летовища и хотели са създадени да посрещат пълчищата непретенциозни и сигурни посетители по линия на СИВ, на които (по балкантуристки) каквато и помия да им сервираш, ще ги е шубе да протестират.
А новият мутробарок наби бетон в дюните
с убеждението, че щом има хотел, той сам ще се напълни. Да, ама не. Бизнесът на гостоприемството е тънка работа, а започнали да шарят по света и българите, и доскорошните „братя“ стават все по-претенциозни.
И се сещам за политиката в туризма на султаната Оман – „Предпочитаме да дойдат 300 гости, които да оставят по 300 хиляди долара, отколкото 300 хиляди, които да похарчат само по $300“. А при нашата сбъркана кройка определено е обратното. При това интелектът на повечето пристигащи хич не е развълнуван от древната ни история и природните красоти и набляга на
евтиното пиене и достъпните жени.
Но аз се унесох в екзистенциални разсъждения за предварително обречен на посредственост продукт. Защото истински състоятелният не иска да се смесва с „тълпата“. Той няма против да брои несметни суми, но желае да му е хипер-мега и прочие екологично, да е гига-ексклузивно и свръхлуксозно, за да се почувства истински щастлив. Или поне заинтригуван. Тези времена са безвъзвратно изпуснати от зората на 60-те години, когато френските богаташи акостирали с яхтите си в заливчетата на днешния Слънчев бряг, който в момента прилича на хаотично захвърлени залци в чинията на злоядо дете.
След блясъка на Сен Тропе и Кап Фере
хората искали недокосната природа, диво. Е, вече не е нито диво, нито задоволително питомно.
Тези си констатации също дължа на ковида. Преди просто не се замислях. Дебнех като самолетна хиена за намаления и хващах пътя. Девет пъти до Швейцария! И все се тръшках, че ни липсва онова въображение, което да превърне гостуването в преживяване, да остави резка в паметта.
Ами че то го има и тук!
В онези вълнуващи къщи за гости, където се чувстваш като в дома на любимата си баба с позабравените мекици за закуска, ухаещата на лавандула стая и домашния сироп от бъз.
Много се обидих на един приятел чужденец, който обожава да ходи из България, да замръква в случайни селца, да нагъва чесън. Обаче е стигнал до констатацията:
„Много хубава страна. Жалко, че е обитаема“.
Обикаляйки из родината с отсянка на печал, признавам, понякога е прав. Там, където е творил Господ, нямаме грешка. Виж при човешката намеса… Но хубавото надделява с усмивките на слънчогледите, с тук-там нагиздените селца, дори със забавния кич на нароилите се исторически и динозавърски паркове. Щом светът преглъща Дисниленд, защо да не се втурне към бутафорните замъци на българските царе, за да похапне „болярски хемендекс“, както пишеше на една витрина?!
А ние… Във времена на ковид ние препрочитаме Алеко Константинов – „Опознай родината, за да я обикнеш“. И ни се услажда!
0 Коментара