1936 ПРОЧИТАНИЯ ОТ 29 октомври 2015 Брой 11 2009

Коя си ти?

Наскоро две мои приятелки подариха на съпрузите си „меден месец” във Венеция. Те направиха този подарък, не мъжете. Когато разбрах, попитах на майтап: „Защото не могат да ви видят у дома ли?” Те се разсмяха: „Точно така.”

Ако кажа, че и двете са ангажирани от сутрин до вечер, ще бъде малко. Те са ангажирани от тъмни зори до късна доба. Вярно, децата им са поотраснали, но не чак толкова, че да нямат нужда от мама у дома вечерта. За сметка на това си имат „татко у дома”. Ако кажа, че 15 години са живели в този ритъм, също ще излъжа. Имало е времена, в които мъжете им са поемали традиционните мъжки задължения да осигурят комфорта в семейството. И двете са били

и майки на пълен работен ден, и домакини с разхвърлян работен график.

По-важното е, че никой не прави драма от това, че сега те са взели в ръце „традиционно” мъжката част от семейното споразумение.

Все по-често ми прави впечатление как работещи момичета изказват благодарност на мъжете си, че най-голямата помощ от страна на съпрузите им е, че продължават да им бъдат гръб, дори когато им се налага да работят в събота и неделя. Цветанка Ризова го сподели в „Станция Нова”, а една друга, неизвестна на широката аудитория моя приятелка, го сподели във Facebook, докато благодареше за поздравленията за рождения си ден. Такива взаимоотношения ме карат да се чувствам добре. Карат ме да се чувствам обнадеждена, че мъжете започнаха да ни приемат. Да осъзнават, че нищо страшно няма да се случи, ако

поработваме и се преработваме,

без това да означава, че го правим, защото той не може да се справя, защото искаме да му избягаме, защото имаме емоционални липси във връзката или, не дай боже, нагон да си търсим извънбрачни интимни забавления. Напротив, за да ни се удава бизнесът (най-общо казано), ни е нечовешки нужно да знаем, че в дома си имаме не просто някакъв си мъж, а партньор, с когото играем за един отбор. Благодарение на тези примери след толкова години съпротива да вляза в семейна схема най-сетне виждам причина да размисля.

Замислих се защо съм бягала панически от обвързване

с мъже, които съм обичала много истински, при положение, че ето, с малко търпение нещата сами се нагласяват, отборът се стикова, образно казано… И тъй като много забравям, бях склонна дори да се самообвиня, че прекалено бързо съм раздавала диагнози, че тези мъже ще ме обсебят, че няма да мога да си следвам моя път.

Възстановяването на спомените и махането на самоприсъдата дойде от съвсем неочаквана посока – признанието на Светослава Тадаръкова в „Шоуто на Азис”, че има вечерен час! – трябва да си бъде вкъщи не по-късно от 7 вечерта, че се случва да излезе с приятелки веднъж на два-три месеца, но с разрешение от съпруга си, че един силен мъж прави всичко – поема всички плащания, урежда къде ще пътувате, в какъв хотел ще отседнете… и завършва чак патетично: „Прекрасно е да си жена! Не смятам, че е красиво мъжете да са под чехъл!”

Не се наемам да преценявам дали българската журналистика е загубила от вечерния час на Светослава Тадаръкова, но при всяко положение повече ми допада моделът на Елена Йончева, която правеше нещата, които й харесват, независимо на кого как ще му изглежда от гледна точка на официалната й интимната връзка с експремиера.

Но покрай интервюто на Светослава си спомних разни реплики, които сами връзваха маратонките за дългото бягане от онези домове, в които съм мислила, че ми харесва да намеря пристан. „Защо трябва да отидеш на работа сега, след като дори за

цял месец не печелиш толкова, колкото снощи похарчихме?”

В този култов въпрос думата „сега” е отговаряла на много различни часове от денонощието – 6.30 сутринта, 10 вечерта (когато приключвахме редакционно поредния брой), в 4 следобед, в 1 на обед… А думата „похарчихме” е засягала неговия масраф много повече, отколкото моя. Не искам да кажа, че отказвам Moet, миди „Сен-Жак”, Penfolds Grange и пепър стек или Lagavulin и Laphroaig, но определено съм икономична от гледна точка на

курвите, кокаина и среднощното общуване с катаджии

или Drink&Drive. Вярно е, че не всички мъже, които могат да осигурят жените си, водят този начин на живот, но за мен поне живот с домашар не е живот, така че тази опция я изключвам по условие. Дори само да пътувате заедно, пак ще чуеш репликата: „Как така не можеш да пътуваш с мен заради работа, заради нещо, което ти си имаш да си вършиш, какво си си въобразила?” Отговорът „защото обичам това, което правя” никога не е бил приеман насериозно, затова спрях да го предлагам. И просто си обувах маратонките.

Винаги страдах с месеци по поредната изгубена любов, но винаги устисквах. Дори когато ми се e повръщало от прекомерна работа, пак устисквах. Нещо повече, някак намирах сили, сещах се, че неслучайно съм направила този избор. Знам, че никога няма да печеля за месец толкова, колкото той е способен да похарчи за една-единствена вечер (дори за част от вечерта, ако прибавим проститутките и кокаина), но отдавна престанах да мисля за този измерител на взаимоотношенията. Нещо повече, отдавна ми мина поривът да се опитвам да променям начина на живот на онези, които харесвам. И в тази връзка много моля за взаимност.

Точно по тази причина никога не бих подценила който и да било женски избор за взаимоотношения. Така или иначе тези избори могат да се разпростират само в границите, дефинирани преди хилядолетия в митологиите много по-добре, отколкото в съвременната психология. Най-лесно ще го илюстрирам с богините от гръцката митология. Те са разпределени в три категории –

уязвимите, девствените и единствената Богиня със самостоятелен ресор „трансформация” – Афродита.

При уязвимите, представени от Хера, Деметра и Персефона, страстта към мъжа и брачния съюз предопределя изборите на начин на живот. И трите са били отвличани, изнасилвани, доминирани или унижавани от мъжки богове, но същевременно всяка една от тях е страдала при разрушаване на значима за нея връзка, всяка се е чувствала безпомощна извън традиционната роля на съпруга и майка.

Най-общо казано, характеристиката на „девствените” богини – Атина, Артемида и Хестия, е, че не се нуждаят от интимна връзка, за да се чувстват пълноценни и значими.

Още в древността те са символ на жената, която има роля в обществото. Жените, които се чувстват удовлетворени от онова, което правят за себе си или за някаква обща кауза, а не от задоволяването на някоя мъжка прищявка, носят в себе си архетипа на тези богини. И в случая думата „девственост” означава, че

житейският им избор не е повлиян от страстта към някой мъж.

Афродита, най-общо казано, ни помага да сменяме двете роли. Да превърне в прелъстителка жената воин, когато се налага. Да провокира привързаната към семейството да не се занемари, да остане красива и секси жена, както и да сложи поне 100 г силикон след третото дете.

Ако погледнем на нещата от този ъгъл, категорично може да се каже, че през ХХ век доминирането на жени предимно от типа на уязвимите богини бе иззето от „девствените”. Което съвсем не означава унижаване, унищожаване и сриване на ценностите в брачния съюз.

Напротив, означава само, че развиваме нови качества, които поставят мъжа в приятната роля на партньор, а не изрично в изморителната и за него роля на господар. Например една жена с енергията на Атина е идеалната партия за преуспяващи мъже. В голяма степен случаят на Хилари Клинтън е такъв. Жена, доминирана от Артемида, е способна да създаде „братски” взаимоотношения с почти всички мъже, с които си има работа. Тя по-трудно би се вързала в брачна схема, защото природата й е прекалено авантюристична. Но определено във всяка точка на планетата ще има своите „братчета”, на които може да разчита при всевъзможни обстоятелства.

Тя е най-добрият приятел на мъжете.

Жената с архетип на Хестия е идеалният партньор за мъжете, които делят жените на „светици” и „мръсници”. Тя е техният тих пристан, но спокойно може да живее и без мъж, за да изповядва своите високоморални ценности. И въпреки моя оптимистичен поглед към еволюцията във връзките много добре знам, че нещата имат обратна страна – сервират ни я на тепсия почти всяка вечер в „Цената на истината”. Непрекъснато се ужасявам и не искам да гледам, и не искам да повярвам, че това са отношения от ХХІ век. Най-често се ядосвам на жените. Светослава Тадаръкова има позиция и ценности и независимо на кого му харесва, тя я отстоява и заслужава уважение. Но онези, които Витомир Саръиванов разпъва на кръст, нямат. Те не знаят и не искат да знаят кои са. Не знаят защо са сключили своя брак и вероятно са родили децата си по единствената причина, че са забременели. Не прощават заради свещената сила на прошката, а от бездушие. Защото просто не знаят, не са поискали да знаят какво става с живота им.