Кръв

Откакто се помня, винаги съм страдала от дисменорея. За който не знае какво е това – болезнен месечен цикъл. Ама много болезнен. Толкова много, че се е налагало да си взимам болнични.

Това беше някакъв ежемесечен ритуал на страданието, за който предвидливо се подготвях, когато усетех, че „идва” – покривах леглото с възглавници, на нощното шкафче до мен – бутилка минерална вода, два-три вида болкоуспокояващи, плюс книги и филми за отвличане на вниманието. И пакет носни кърпички, разбира се, тъй като често плачех от болка. Свивах се на кълбо, стисках зъби, прегръщах възглавниците, пиех цели шепи хапове. Понякога виех и проклинах – болката, слабите лекарства, тъпата си женска участ, земния си произход, съдбата и живота. Заканвах се, че ще си сменя пола.

Често решавах, че няма да издържа и ще умра,

затова гледах и мобилният да ми е наблизо, та да мога да звънна на някого, като почна да агонизирам.

Цялата тази смразяваща картина със сигурност е позната на поне две трети от жените. Всъщност май не познавам жена, която поне веднъж да не съм видяла прежълтяла и сгърчена, защото е „в цикъл”. Обикновено драмата почва поне седмица по-рано и се нарича ПМС (предменструален синдром) – кошмарът на шефовете и мъжете ни. Ставаме кисели, раздразнителни, подути и отекли, избухваме за дреболии и място не можем да си намерим „от нерви”.

Най-накрая „ни идва” и настъпва апокалипсисът

Болката обикновено е режеща, дълбока, долу ниско в корема. Сякаш ти забиват нож и бавно го завъртат. Друг път е тъпа, вцепеняваща, като пояс, който стяга като в менгеме целия ти кръст. Спазматична е, на приливи и отливи – тъкмо те отпусне, и се задава нова вълна, която инстинктивно усещаш секунди преди да те залее. Парализираш се от страх, стягаш мускули и чакаш да те разсече отново. Не е за вярване как една нищо и никаква менструация може за секунди да те превърне от нормален и цивилизован човек в скимтящо животно с оцъклен поглед. Лекарите са безпомощни – едни препоръчват противозачатъчни, втори – болкоуспокояващи, трети твърдят, че ще се избавиш само като родиш. Иначе – търпиш. Това е положението.

Болката безспорно е най-гадният страничен ефект от

това „женско проклятие”, но съвсем не е единственото неудобство. Темата е широко експлоатирана от производителите на дамски превръзки и рекламната индустрия, която драстично хиперболизира и без друго лошата слава на „гостите от Червен бряг” и дискретно внушава идеята, че никоя уважаваща себе си модерна, градска жена не би допуснала да й се случва нещо толкова животинско, противно и нехигиенично. От всяка произволно избрана средностатистическа реклама за тампони става ясно, че месечният цикъл е нещо, което боли, цапа, вони, злепоставя, ограничава движенията и скапва живота. Разбира се, след употребата на съответната „най-добра” марка кръвта става синя и уханна, превръща се в гел, а после в звезден прах, който дамата чаровно издишва, докато прегръща любимия. „Мръсните дни” са заличени, натъпкани като зъл дух в сърцевината на ароматизирания ни тампон, а ние отново сме чисти, сухи, свободни и щастливи.

Разбира се, рекламата не е нито единственият виновник,

нито първоизточник на подобни послания – тя е просто техен изразител. Представата за менструацията като нещо срамно, мръсно и мъчително е съществувала винаги като част от характеристиката на пола – подхранвана, отглеждана и разпространявана от самите жени – и превърната в социална норма. Та ние

дори не можем свободно да кажем „в мензис съм”,

а обикновено си служим със свенливи, завоалирани и евфемистични изрази от типа на „неразположена съм”, „дойде ми”, „варя лютеницата”, „цъфнах”, „давам заето”, „закъсах” – дори и аз го правя, както виждате, и то пишейки текстове като този. С такива фрази хем си спестяваме неудобството да изречем „онази дума”, хем намекваме какво страдание понасяме – така поне си осигуряваме взаимното си съчувствие „по женски” и евентуално като бонус – мъничко снизхождение от мъжете (или алиби за лошото ни настроение). И когато някоя колежка „закъса” неочаквано в офиса, солидарно й услужваме с превръзка, която й подаваме скришом под бюрото, за да не ни видят мъжете – строго охраняваме тази наша чисто женска територия, защото се боим, че е твърде отблъскваща за крехката и претенциозна мъжка душевност.

Не се наемам да анализирам всичко това, но с риск да зазвуча като Ева Енслър, подозирам, че нещо някъде се е объркало по отношение на собствените ни тела и способността ни да ги приемаме каквито са – заедно с

всички „натурални” подробности като кръв, пот, пъпки, косми и т.н.

Не ме разбирайте погрешно, нито съм феминистка, която смята жените за прецакани, нито пропагандирам да тръгнем потни, с рунтави подмишници и да си размахваме превръзките наляво и надясно, защото, видите ли, това са естествени процеси. Напротив, аз самата правя редовно всички онези неща, които в момента се опитвам да оспоря или поне да иронизирам – епилирам се, пощя се, грижа се старателно за кожата, косата, ноктите и зъбите си, а банята ми е фрашкана с всевъзможни мазила и помади, които ежедневно ползвам. И, разбира се, педантично си крия тампоните в едно тайно шкафче, за да не ги види любимият ми, въпреки че той е напълно наясно, че поне веднъж месечно „ми идва”. Просто се опитвам да разбера защо не изпитвам никакво неудобство от кръвта, рукнала от порязания ми пръст, но изтръпвам при мисълта, че някой може да зърне кутийката тампони в чантата ми… Все за кръв става дума, нали?

Не знам дали забелязахте, че в началото споменах за моята дисменорея в минало време.

Сигурно няма да ми повярвате как си я „излекувах” сама.

Езотериците биха казали, че „всичко е в ума”, но гинеколожката ми няма никакво смислено медицинско обяснение. Аз също нямам – и все пак се случи.

Току-що ми беше „дошло”, ритуалът на страданието беше в разгара си. Възглавниците, болкоуспокояващите, книгите, носните кърпички – всичко си беше на мястото. И аз – в окото на бурята, превита на две – като една истинска мъченица лежах, подсмърчах и мразех болката, слабите лекарства, тъпата си женска участ, земния си произход, съдбата и живота.

И изведнъж ме осени прозрение, което първо ме тресна като с тиган, а после ме прониза от глава до пети. Осъзнаване, проблясък, озарение свише – както щете го наречете. Сякаш се видях отстрани и отгоре, внезапно откривайки нова и коренно различна гледна точка. И си казах:

„Я се виж, погледни се!

Цялата си се сгърчила от страх

и очакване да те боли – и те заболява, естествено! Мразиш месечния си цикъл и се чувстваш наказана, че трябва да я търпиш „тая гадост” всеки месец, защото така си свикнала да се чувстваш, така те е научил светът около теб. А всъщност да имаш менструация означава просто, че си здрава жена във фертилна възраст – и това е най-нормалното нещо на света!”

Бях зашеметена, като насън усетих как гръбнакът ми се изправя, мускулите ми се отпускат, а тялото ми успокоено притихва – някак благодарно, че го освобождавам от бремето на тази дългогодишна и ежемесечна война помежду ни. Война, която дори не е ясно кой, кога и защо е подхванал, но в чийто смисъл и справедлива кауза никога не съм се усъмнявала. Не мога да ви опиша усещането за хармония и облекчение, което ме заля – сякаш за пръв път душата ми, залутана в дългите списъци с указания кога как трябва да се чувствам, намери пътя към собственото ми тяло и се прибра „у дома”.

Оттогава никога повече не ме боля.