Минат се не минат 100 години и светът свършва. Предупреждения към човечеството да се подготви за финал на „безкрайния празник” е имало през 1666, 1870, 1997, 2000, 2011. Със сигурност пропускам поне две–три години, които хората са отбелязали с дебел черен хикс в календара. Сега всички очакват с трепет и съмнение 21 декември 2012. Според тълкувателите на календара на маите тогава светът ще свърши за пореден и последен път.
Не знам дали това предизвиква у вас желание да прегръщате близките си, дърветата и уличните кучета, да не говорите грубости и да вършите добри дела. Според мен светът всеки ден свършва за някого – по един или друг начин. Просто част от хората, на които това се случва, не искат да са самотни в личната си черна дупка и я превръщат в обществена, космическа и каквато друга се сетят. Други хора решават, че могат да изкарат малко пари от човешката глупост, страх и нещастие и започват да строят и да продават бункери, пригодени за живот след края на света. Да, да.
Американци предлагат кухня, баня, спалня и детска, които издържат на ядрен взрив, слънчево изригване, астероид, биологична атака и цунами. Офертата е доста изгодна – 50 000 долара на човек, децата, влизат на половин цена, а домашните любимци – безплатно. Помислете си.
А колко пъти в досегашния си живот сте се чувствали така, сякаш светът свършва. Не големият свят, в който сте се появили, без някой да е искал съгласието ви, а вашият личен. Когато това се случи, някой предложи ли ви бункер, в който да се скриете? Ако отговорът е „да”, как се чувствахте там? Добре ли? Спасихте ли се? Не ви ли беше страх, че генераторът един ден ще спре да работи и ще останете на тъмно?
За мен лично светът свърши на 6 август 2012.
Понеже никой не ме предупреди, нямах възможност да създам масова психоза или поне да предизвикам остър пристъп на страх в по-малка група хора. Светът свърши тихо, за около час, в присъствието на двама души – от най-близките ми, след което си отидох вкъщи. Бункерът беше удобен, познат. Завесите бяха спуснати, телефонът и компютърът изключени. Смятах, че това е най-доброто спасение, което мога да си осигуря – моят свят е свършил, без на големия свят да му пука за това, значи и на мен не ми пука за него.
Взаимното игнориране създава илюзия за перфектно разрешен проблем. Просто отказвах отново да се кача на въртележката. Тя пък развиваше чудесна скорост, примигваше с лампички, пееше сладникави песнички и забавляваше всички останали, без дори една от пружинките й да се преразтегне в чест на отсъствието ми.
Трябваше да мине доста време, в което предъвквах с упоритостта на магаре всичко, което съм преживяла, изпитала и направила до момента на непредсказания от маите край. Само така имах шанс да събера парчетата и криво-ляво да си сглобя подобие на свят, да се науча да го обитавам отново и ако мога, да го облагородя и направя приятно място за тези, които искат да го споделят с мен. С изумление и нотка на успокоение откривах, че съм доволна от живота си до момента и ако се наложи, бих повторила всичко, направено дотук, без да променя нищо. (С изключение на два непроведени и твърде закъснели разговора.)
След като приключих с подреждането на парчетата, излязох от бункера.
И се качих на въртележката. От време на време си запушвам ушите за сладникавата й музика и правя инвентаризация на новопостроения си свят и всички нововъдения в него. Искам да съм сигурна, че когато настъпи следващият край, ще съм подготвена да създам следващия нов свят от отломките на стария. Този път без да имам нужда от бункер.
Краят на физическия свят може да бъде предсказан – успешно или не. Можем да се подготвим за него. Да се простим с най-близките си, да обиколим света за 80 дни, да правим безразборен секс, да приготвим един кат нови дрехи или да си купим малък, спретнат апартамент, в който да се настаним заедно с децата и домашните любимци, докато наоколо ни е пустош и разруха.
Краят на личния ни свят винаги идва внезапно. Вестниците не пишат за това. Никой не ни предлага опрощение на греховете срещу скромна сума, пустошта е предимно вътрешна, а разрухата изглежда апокалиптична само в собствените ни очи.
В този случай бункерите са най-ненадеждното скривалище. Ако сме оцелели, край практически няма. Всичко зависи от нас и личния ни избор – в какъв свят искаме да живеем занапред.
Ако не сме оцелели – тогава силно се надявам поне да сме живели така, все едно сме знаели кога ще настъпи краят на света. И сме били подготвени да го изградим отново. Такъв, какъвто сме го искали.
0 Коментара