Кремена Станилова: Свобода без здраве няма. Но няма и здраве без свобода

Кремена Станилова е психотелесен психотерапевт. Член е на Българско Неорайхианско Психотерапевтично Дружество (БНДП), което е групов член на Европейската Асоциация по психотелесна психотерапия.

Автор е на книгите „Сбогом, паника и стрес” и „Кой кой е на живо и във Фейсбук”. Разработила е терапевтични програми за индивидуална и групова работа в три основни сфери: управление на стреса чрез промени в отношението ни и поведенческите ни модели и чрез техники за отключване на т.нар. релаксационен отговор; овластяване на женската енергия и балансиране на мъжката в двата пола; ефективна комуникация за лични и корпоративни цели.

Води практически семинари и онлайн обучения. В лекциите, семинарите и медийните й изяви се преплитат теми от психологията, митологията, литературата, философията и антропологията.

Кремена, какво наблюдавате като психотерапевт през последните 9 месеца – как различните хора реагират на паниката, неизвестността, локдауните, задължителните маски, социалната и физическа изолация, колабирането на здравната система?

Начинът, по който реагираме, се определя най-напред от нашите характерови особености: страхове, илюзии и типичните за всеки от нас стратегии за справяне, и второ – от спецификите ни като личности. Ако характерът е съвкупността от защити, които сме изградили още от ранно детство, за да се справяме с неудоволствията (на чисто телесно ниво ги усещаме като свиване, напрежение, болка, дискомфорт), а личността ни е равна на характера по стимулите отвън и отвътре, то всеки от нас реагира с ограничените ресурси на своя характер спрямо ситуацията. Цел на всяка стратегия е да избягва определен вид страх, който за всеки характер е различен.

Добре, какво се случи след обявяването на пандемията и първия локдаун?

Всеки човек почти навсякъде по света трябваше да се справя с предизвикателствата около три важни теми: заплахата за физическото оцеляване, недостигът на ресурси и социалната депривация. И трите теми засягат задоволяването както на индивидуалните ни телесни потребности, така и на социалните ни. Ситуацията с обявената пандемия разклати и подложи на изпитание цялата тази пирамида. Водени от страх от болестта и смъртта, някои приеха избягващи и презастраховащи поведения, за да предотвратят заразяването си. Част влязоха в ролята на т.нар. виджиланти, тоест се

„самоовластиха“ да наблюдават, контролират

и докладват всеки, който заплашва според според собствените им представи тяхното здраве и живот с неспазването на наложените мерки. Това може да се разглежда като форма на пасивна агресия и опит за контрол върху други хора с едничката цел да се снижи тревожността за оцеляването. Втора група хора,

водени от страх

от недостиг (резултат от лишения на физическо и емоционално ниво в ранното детство), опразниха рафтовете на магазините, презапасявайки се с тоалетна хартия и провизии. А за третата група хора бе най-непоносима принудителната изолация и ограничаването на права, свободи и социални контакти. Този вид хора са склонни да не изпълняват наредби и заповеди, ако ги намират за нелогични и несъвместими със свободната им воля.

Какво още е характерно за хората от тези три групи?

От психологична гледна точка, човек може да проявява черти и на трите групи, но в чист вид първите и вторите са по-пасивни и по-склонни да изпълняват нареждания, дори и алогични. Готови са да омаловажат загубата на свободи и права, ако им се гарантира, че някой ще се погрижи за живота им, работното място, заплатата… Много по-лесно се влияят от медийни внушения, понеже начинът на комуникация на мерките целеше именно да внуши страх за физическото оцеляване, както и

вина, че много хора мога да умрат,

ако мерките не се спазват.

Третата група се състои от хора, които не прехвърлят другиму отговорността за потребностите си – те са проактивни и по-контролиращи, но и доста по-тревожни, когато нямат възможност да управляват ситуацията. Именно тази група хора не възприе мерките на голо доверие, особено онези, които бяха прокарвани непоследователно и си противоречаха една на друга. Пак те бяха

двигатели на гражданското неподчинение

впоследствие, излязоха на протести през лятото и поставиха на дневен ред социално значими теми като състоянието на здравеопазването, корупцията в съдебната система, отношението на управляващите към народа като техен работодател. Т.е. тези хора по-трудно могат да бъдат разклатени от страхови внушения, тъй като свободата и усещането за контрол над ситуацията им е по-важна от загубата на ресурси.

Кой от всички дискомфорти, които чувства човек днес, е най-опасен за личното и колективно психично здраве: страхът и тревожността, безсилието, гневът или усещането за отнемане на права и свободи?

Ако дълго време потребностите ни физическо и социално ниво не се задоволяват, това води до дистрес и болест. За всеки човек е различно, но доста от нас могат да минават от едно състояние в друго в зависимост от ситуацията и характера си. Факт е, че човек има нужда от сигурност и усещане за предвидимост на живота. Но тя в момента е невъзможна, поради динамиката на ситуацията, постоянното въвеждане и отменяне на различни мерки,

загубата на работа, намалелите доходи,

откъсването от важни социални дейности и контакти. Не случайно се говори и за колективна травма, тъй като много хора по цялото земно кълбо, в едно и също време, преживяваме внезапно възникнали, сходни, травмиращи здравето и психиката ни стимули.

Лично аз смятам, че най-травматично и опасно е, ако в дългосрочен план, покрай Ковид кризата, загубата на права и свободи стане трайна и необратима. Защото човек, който не разполага с правото да избира кога, къде и как да задоволява своите физически и социални нужди, може да започне да започне да боледува на всички нива. Наблюдава се глобално

увеличение на посттравматичните стресови разстройства,

на депресивните и тревожните състояния, растат самоубийствата – особено в страните, където безработицата и невъзможността за покриване на кредити и ипотеки, са почти фатални. Ако човек е подложен на общуване в двойна връзка – а ние го наблюдаваме непрекъснато от страна на нашите управляващи: изпращане на взаимоизключващи се, вменяващи вина послания, неподплатени със здрави, логични аргументи – това е най-лесният начин една крехка психика да бъде накарана „да се справи“ с объркването и страха, като бяга в шизофренния свят на психозата и разцепването.

От какви човешки запаси имаме нужда – от състрадание, от търпение и смирение, или от рационализация?

Всеки един от тези ресурси е важен днес. За да можем да се справим със случващото се, първо е нужно да го видим – такова, каквото е. Да му кажем „Да”, т.е. да го приемем – независимо дали ни харесва, или не, и едва после можем да избираме да се приспособим ли, или да пробваме да го променим. Търпението е умение не да стискаме, а да приемем, че случващото се е процес. И че тук, сега и веднага не можем да получим накуп всички отговори или да го променим тутакси по начин, по който ни се иска. Състраданието е съзнание за дълбоката връзка между нас и всички останали – че

всички сме в една лодка,

че всички сме с разровени рани от тази грандиозна промяна в живота ни, която по стресови стимули се равнява на избухването на световна война. Рационализацията в търсенето на причините и разбирането на едно или друго събитие, е начин да се справим със страховете, но не и да ги заровим. Нищо лошо няма в едно или друго поведение, тънкостта е само в дозата или в мотива, с който избираме да го правим.

В какво ни превръща принудителната изолация – в по-силни и солидарни хора, в по-егоистични и самотни индивиди, или…?

Кризата оголи нашите рани, дълго замитаните ни страхове и проблеми, изостри характеропатиите ни. Текат процеси и в двете посоки. Единият процес е търсенето на враг в най-близкото обкръжение и и понижената емпатия към чувствата на другия по темите, свързани с пандемията.

Разделихме се за задължителните маски, за локдауна…

Това е някак по-лесно и безопасно, отколкото да насочим недоволството си към онези, които са отговорни за управлението на кризата и състоянието на здравната, социалната и икономическата ни система. Но пък онлайн общуването по време на локдауна доведе до формиране на нови групи и намиране на хора със сходни ценности. Наблюдава се и солидарност и емпатия към социалните искания на групи, към които не принадлежим, но са част от обществото.

Ясно е, че скоро няма да правим нещата, които обичаме, така, както ги обичахме. Общуваме другояче най-малкото заради ограниченията при физическите контакти помежду ни. Какви опасности за ума и душата крие това променено общуване?

Социалната изолация, постоянното бомбардиране с негативни цифри и съзнателно търсеният съспенс от страна на медии и управляващи, предизвикват постоянно покачване на хормоните на стреса – кортизол и адреналин. А постоянният стрес води до тревожни, депресивни състояния, до хиперконсумация на алкохол, храна и дрога, усилва сърдечно-съдовите и неврологични рискове. Дори и страхът да е търсен ефект от определени управленски кръгове за овладяване на обществената воля, има един факт, който няма да им позволи да наложат лесно своите немедицински, а чисто политически и икономически интереси, понеже липсата на физическа близост и изолацията на големи групи хора влияе върху пониженото отделяне на един ключов хормон: окситоцин,

хормонът на привързаността и доверието.

Според изследвания, когато този хормон, отговарящ за социалното ни поведение, е на много ниски нива, хората стават критични и недоверчиви към правителствата – и колкото по-голямо е това влияние в рамките на големи групи хора, толкова е по-голяма вероятността за бунтове. Неслучайно той е наречен „хормонът, който сваля правителства“. Дефицитът му обяснява избухването на недоволство не само в България, но и по целия свят. Дълго стисканото от години неудовлетворение намери своя катализатор в тези биохимични последици на локдауна.

Бяхме месеци под „домашен арест“ заради пандемията, а сега отново се затваряме заедно с цяла Европа. Предстои тежка зима. Какви са вашите лични техники за справяне и какво препоръчвате на близки и клиенти, за да съхранят психиката си?

Да култивираме у нас един по-мил и окуражаващ вътрешен глас, който да е ориентиран към това как да направим живота си по-приятен в настоящия момент – с малки ежедневни удоволствия, като грижа за тялото и душата. Да правим редовно релаксиращи и дихателни техники. Да се храним пълноценно. Да хидратираме тялото с пиене на достатъчно вода.

Да се фокусираме върху нещата, които работят тук и сега,

а не върху онова, което ни липсва, или онова, от което се страхуваме. Да общуваме по-често на живо. Да си даваме почивки от използването на компютри и телефони. Да излизаме сред природата. Да правим заземяващи практики: ходене боси, градинарство, клекове.

Да се докосваме по-често с любимите хора,

с домашния любимец. Да изградим ежедневен режим с фиксирани часове, през които да практикуваме или да се храним, което ще ни даде чувство за сигурност и ще снижи стреса от постоянно променящата се реалност и съпътстващите я правила. И още: да снижим до санитарен минимум гледането и слушането на новини за пандемията, но да се грижим за хигиената на ръцете и вещите си.

Семейството също е подложено на небивал натиск. Локдауните отнеха възможността за (някаква) автономност на членовете на домакинствата – продължителното затваряне извади на повърхността непоносимостти, прикривани или оставали латентни с години. Има ли рецепта за оцеляване на най-интимните ни отношения?

Факт е, че семейните и междуличностните ни отношения са подложени на натиск. Засили се домашното насилие, но и насилието при общуването в социалните мрежи. Ако има урок от цялата ситуация, то той може да бъде обобщен с отговор на въпроса

„Какво ни кара да правим вирусът?”

Да съблюдаваме собствените и чуждите граници. Т.е. онова, което не сме могли да правим, без да я има тази заплаха, е нужно да го култивираме вкъщи и извън къщи. Имам подробна статия по темата в сайта си  www.kremenastanilova.com – „Урокът Корона вирус”. В нея развивам тезата, че най-големият ни урок днес е свързан с отстояването на границите ни. Защото онзи, който уважава границите си, има нетърпимост към прояви на неуважение, но пък уважава чуждите граници и чуждата различност. Здравите отношения се градят както върху приближаване и сливане в „Ние”, така и в отделност и отстояване на „Аз”.

На вас лично какво ви дава и какво ви отнема настоящата ситуация? Говоря за ползата от дефицитите – т.нар. уроци.

За мен годината беше богата както на даване, така и на отнемане. Може би се разделих с илюзията, че фашизмът като идеология е останал в миналото. С тревога следя проявите на властова невроза от фашистки тип, която се вихри навсякъде, от най-високо до най-ниското ниво – от правителствата до човека, охраняващ местната поща или магазин, например. Тревогата от неяснотата докъде може да стигне това, ме лишава от уют в момента, макар да плувам добре във водите, които прииждат.

Отне ми възможността да пътувам в чужбина.

Но ми даде много нови контакти, първо онлайн, после и срещи на живо с хора, с които съм на една вълна. Засили ми чувството на принадлежност и смисъл. Появяват се проект след проект, в които участвам – всичките със значими човешки послания. Например, първият по рода си социален експеримент „Мисия Героят в нас”, на който бях водеща и чието послание е, че всеки малък жест към другите е проява на героя вътре в нас.

Върнах се към позабравени дестинации в България и много по-пълноценно беше преживяването ми на всяко място, където се озовавах през лятото, докато пътувах.

Какви рани и белези ще остави у човечеството 2020 година според вас?

Със сигурност тази колективна травма, за която говорих, ще остави белези. Не мога да съм сигурна какви ще са точно, по-скоро ми се иска да насоча вниманието към осъзнатост и внимание в посланията, които ни изпращат управляващите в България и по целия свят. Да бъдем будни и да не позволим развой, който би бил фатален за всеки един живот, но и за човечеството като цяло. Начинът, по който се комуникират посланията, както и тенденцията да се налагат мерки, които за голяма част от хората изглеждат несъразмерни, несъответни на реалността, е

истинската заплаха за колективната ни психика.

Послания от типа „Прави това, защото така аз казвам и защото аз смятам, че е правилно” са опит да се инфантилизират  хората, като бъдат поставени в позицията на дете, което няма избор и не може да се погрижи за себе си. Може само да чака спасение от някой, влязъл в ролята на майка или баща. Добър или лош, това е моят родител и нищо не мога да направя – именно тази нагласа разчиства пътя към възможността обикновените хора да позволят диктатурите в световен мащаб.

И ако най-общо хората имат три начина да се справят със страха: подчинение (в смисъл адаптация към реалностите), агресия (в смисъл промяна на нежеланото) и контрол (в смисъл управление на обстоятелствата) – то развой, при който нямаш друг избор, освен да се подчиняваш, води до превръщането на хората в една аморфна маса. Тази

инертна маса изпълнява безкритично всичко,

което й се спуска отгоре, в името съществуването, но не и на живеенето – по оня начин, по който човекът като мислещо същество се различава от животното. Отличителен за човека е осъзнатият избор на поведение, придаването на смисъл на всичко случващо се. Затова през заешката дупка, от която наблюдаваме бъдещето на човека и света през 2020 г., усещането, а и реалната загуба на свободи биха довели до живот, за който сме чели само в антиутопиите.

Имаше един съветски филм „Кин дза дза” (на грузинския режисьор Георгий Данелия – бел.ред.), в който се разказваше за двама души попаднали на планетата Плюк („плювка“) от галактиката Кин-дза-дза, намираща се под едноличното управление на някой си господин ПЖ. Плюк прилича на пустиня, а жителите ѝ – на хора.

Парадоксът на планетата

е, че цивилизацията там е високотехнологична – могат да пътуват бързо из галактиката, имат съвършени оръжия и прочее, но е варварска в еко, социално и културно отношение. Езикът им е ограничен, а населението се дели на две касти: висша (чатлани) и низша (пацаки). Плюк е чатланска планета и пацаките са подложени на дискриминация. За да се докаже към коя каста принадлежи човек, трябва да се изследва с малък прибор – визатор. Ако на прибора светне зелена лампичка, изследваният е „пацак“, ако е оранжева, е „чатлан“. Пацакът е

длъжен да се покланя пред чатлана при среща, казвайки „Ку“.

Бих искала след 2020 г. правото ни да говорим и действаме да не се свежда само до думата „Ку”. Да оцелеем не само физически, но и душевно. А душата оцелява, не когато се води от страх за живота или от смъртта, а когато се води от любов към живота. И от смелостта и свободата да казваме „да” или „не” – съобразно нуждите ни като хора. И готовността да платим цената за всяко наше „да” и не”. В името на здравето и свободата. Защото свобода без здраве няма. Но няма и здраве без свобода.