Ето я перфектната пролетна сутрин. Тъкмо са цъфнали джанките. Слушам със затворени очи кварталните сойки и се правя на умряла лисица. Кучето ми Фея решава да провери дали все пак не съм будна. Усещам бялата й мигличка по лицето си миг преди да отворя очи и да кажа „Здравей!”.
Първи сме в парка – в тия дни ставаме рано, за да вдишваме джанките. Само след дни вятърът ще развява цъфтежа по алеите като конфети след празник. В главата ми са само небрежни мисли: „Ето, и тази година ще прецъфтят. Никой не е хванал тоя аромат в парфюм, и по-добре навярно. Най-нежен е сутрин в парка. Щастлив народ сме кучкарите…”
И в тоя момент от нищото се чува крясък на вещица:
„ТИ КУЧКА ЛИ СИ, МААА!?”
Оглеждам се – няма други, значи бабата в далечината вика или на мен, или на Фея. Ровя за конкретна причина непознатата да ме нарича „кучка”, а тя енергично каканиже: „Кучета! Навсякъде се напълни с кучета! Тоя парк за кучета ли е? Вижте се – млади, прави жени, а водят кучета. Вържи го това куче! К’во си я увесила тая каишка на врата?”. Ето какво било – дразни се, че нося каишката на врата си. Фея си ходи бавно и с достойнство, щото нали е куче с осанка и пухкави, „шекспирови” гащи. Намислям спокойно да попитам бабата: „Е па как не ви мързи да викате толкова рано сутринта?”. Но в момента, в който тя провлачва поредното „Ти кучка ли си, ма?”, съвсем чистосърдечно се разсмивам и отговарям бодро: „Да!”
Всяка жена с куче го е чувала – ехидното подмятане на съседка, добронамерен роднина, случаен минувач, драскач по форумите: „Вместо да отгледа едно дете, тя куче води!”.
Обикновено ще го изломотят в гръб.
Ще подемат темата, че щом си с куче, нещо ти има, определено си заклет мизантроп и точно твойто куче подяжда всички недохранени деца по света. Не знам как е в класиката за жените с котки, но в кучешкия вариант „ни дете, ни коте” се перифразира в уличен линч (защото имаме и наглостта да ходим по улиците). „Отгледала съм три!” , „Съжалявам госпожо, имам две, но вече не съм във фертилна възраст” и „Оф, защо не си гледате работата!” – три от отговорите, които набързо събирам на кучешката полянка от „кучешките момичета” – приятелки, с които отначало обменяхме съвети за противопаразитни и гранулки, а постепенно започнахме да споделяме добро и лошо и да се каним на рождените си дни.
Имам куче Фея от почти десет години – време, в което чух нееднократно подобни реплики във всичките им нюанси от полусъжалително до остро осъдително. В първите години все оставаше една стаена обида да промрънква : „Защо ми говорят така? Познават ли ме? Вървели ли са с моите обувки? Ако можеха, докъде биха стигнали в обществената присъда? Кое им дава право?”.
Познавам добре кучешките момичета. Много сме. В нашия парк, в съседния парк, в съседния град. За някои кучешки момичета знам само от историите, които минаха набързо през новинарския поток:
Жената, която загуби син в автомобилна катастрофа и в негова памет осинови куче от училището за водачи на незрящи, така си мечтаел той. Кучето
загина от бързодействаща отрова в кварталната градинка,
с осем кутрета в корема, в деня, в който стопанката беше отишла до гробищата за помен.
Стопанката на Мони – бобтейлърката терапевт, която усмихва децата в детската онкохематология в Пловдив. И другата жена, не от новините, а от градинката пред блока – винаги усмихнатата руса жена, дето разхожда в количка дете с целебрална парализа и две кучета.
Момичето, което чу внезапен изстрел на варненския бряг и погреба красивото северно създание, защото в радостта си от вълните джафкало. Не успя да осъди местната мутра.
Най-различни кучешки момичета. Приличат си основно по две неща: Не подлагат на съмнение факта, че всяко живо същество трябва да се уважава. Трудно понасят чуждо страдание и ако го срещнат под формата на куче, ще го приберат.
„Не падат от Марс, от кофата за боклук падат”, смее се приятелка, докато правя комплименти на 11-годишния Бък, а той, от кеф, че съм им отишла на гости, ми носи в краката любимото си плюшено пате.
Бъки е намерен до кофата.
Но си е паднал на мястото.
Друга „марсианка” – намерена болна, гладна и сама в затънтено родно село и попаднала в приюта. След осиновяването в чужбина сложи в малкия си джоб всички родословни претенденти в най-авторитетното състезание по аджилити (а то не е лесен кучешки спорт). Заинтригувани от таланта на нашето едричко черно момиче, инструкторите пускат ДНК тест – и, о!, какво ли не показва той – десeтина породи и…ЧИХУАХУА! То и чихуато не е паднало от Марс, за да попадне в това родословие. Намират се и такива сред „кучешките хора” – безотговорни, жестоки, стиснати или престъпно невежи. Като оня миналата седмица, дето пребил и изоставил кокер шпаньол, щото го бил купил да му търси трюфели, пък кокерът кьорав трюфел не донесъл.
„Как издържаш?”, питам друга приятелка, която редовно приютява куци, проскубани и бъхливи клетници. Месеци ги лекува, заедно с осиновеното си куче ги социализира, а после „помиярите” се усмихват от чужбинските си снимки. „Ми, просто не мога да се примиря – човекът е създал кучето за свои цели – за охрана, за лов, за компаньон.
Не му е мястото на улицата.
Живеем в паралелни общества – на кучешките момичета и на размахващите пръст баби. На приютяващите кучета и обединени в интернет кучемрази. Отдавна не ме е яд на бабите. Явно няма да проумеят, че не им е работа нито с кого живея и какво точно животно отглеждам вкъщи, нито да подхвърлят по улиците възгледите си за живота на средностатистическата жена. Само малко ми е жал – какво ли ги е ограбило така, та не разбират от кучешки поглед и размахана опашка горките. Че си нямат своята топла семейно-кучешко-човешка история. От онези с марсианци от канавките, шпицове и овчарки, сетери и ретривъри, пинчери, хъскита, бъдита, рейчовци, ареси и хекторовци, бочковци и чочковци, елфита и феи с техните физиономии на катерицата от „Ледена епоха”. С тяхната епохална тъга, когато излизаме да изхвърлим боклука и „О, как се радвам да те видя!” пет минути по-късно.
Бях на три-четири години, когато огромен немски дог ме облиза пред блока, а майка ми за малко не припадна. Не помня съседа, който обяснил тогава на родителите ми, че за децата е хубаво да общуват с куче. Израснах с шотландската овчарка Юкки, снежната фея –
член на нашето семейство винаги и навсякъде
Десетилетия са минали откакто я няма, а още имаме онези коледни вечери, в които си я спомняме с една сълза, с усмивка и любов. За шестдесетия рожден ден на майка ми взех Рейчо. Днес е енергично куче-старче, но за майка ми той си е кутрето, за което още в първите месеци каза: ”Как щях да живея без него?”.
За мен кучето е истина – проста, ясна и дори насъщна. Всяко куче, всеки мърляв марсианец, заслужава да има един-двама и повече човеци, за да са си глутница. Заслужава дом, вкусна храна, лекар, разходки в планината и да умре от старост в собственото си легло. В „кучешкия живот” едни го получават, други не.
А в един по-идеален свят всеки човек би заслужавал и куче. То е много любов. И смях, и нежност, и светлосини пролетни сутрини с джанки навън, и най-уютното мълчаливо присъствие, полегнало пред печката след дълга зимна разходка. Кучешките хора, момичета и момчета, го знаят – от кучето си можеш да научиш много как и защо да се радваш, а причината обикновено е тук и сега. Знам още, че „всички щастливи семейства си приличат”. По кучето вкъщи.
0 Коментара