Хващам се на бас, че доста жени в различни периоди от живота си са били наричани с всяко едно от тези три имена. Някои винаги са били само кукли, но те живеят в незнание, защото в момента, в който някой те хареса за игра, “оживяваш” и ставаш участник в играта.
А станеш ли участник, ако имаш грам мозък в главата, изведнъж осъзнаваш, че не си пластмасова. Че очите ти са направени от вода, а не са стъклени топчета и освен да мигат, могат и да плачат. Спряла да казва само “Ма-ма”, устата ти се разтяга, набръчква, стеснява, разширява, издава странни звуци и често изпълнява непоносими за мъжкия слух арии от безсмислие. Според повечето мъже
бившите кукли са Павароти на безсмислието
Триумф на волята над възможността за перманентно забавление. А колко съм молила да ми купят “истинска” кукла, без да знам, че такава не съществува. И вече пораснала, да открия, че “истинската кукла” това съм аз.
Това откритие изведнъж те събужда и за една друга истина. Оказва се още, че невинаги желаеш да ти смъкват гащичките, както и да играеш на Чичо Доктор. И изведнъж ставаш като Мадона без грим. Мъжете осъзнават, че в теб има нещо човешко, а то е нещо, което винаги е било там, но те не са забелязвали. Лицето ти такова, каквото е. Без никакви опити за заблуди. Но подобен ексхибиционизъм често наранява, защото повечето мъже обичат куклите такива, каквито са. Не искат да знаят, че “под куклата ти” бие сърце, от чиито очи тече размазана чернилка. Ако изневериш на идеалните си кукленски маниери, бързо научаваш какво е “добър вкус”, защото само ти харесваш откровеността си.
Свикналите на кукленско поведение се плашат от нея като че ли е заразна. Спокойно, откровеността не се предава, това не е трипер. Стойте си съсредоточени в малките отворчета между краченцата на куклите и всичко ще ви е наред.
В този ред на мисли си спомням как някога наливах вода с капкомер в дупката на една, за да пикае. Да стане истинска. А ушичките на куклите са толкова мънички, че през тях не може да мине нито една свинска мъжка думичка. Но твоите са вече пораснали. И си спомняш с горчивина времето, когато беше пластмасова. И нищо не е съвършено вече. Нито куклите, нито ти, нито тези, които си играят с… тях/теб.
Бианка
Русокоса, синеока, моя красавице с лачени червени ботуши от 68-а година.
Рядко така съм се зашеметявала от красота, както когато видях Бианка в кутията й с ластичета около врата, краката и ръцете. Много садо-мазо. Запознах се с нея всячески стараейки се да я запазя непокътната. Не исках нищо да правя с нея. Просто я гледах. Толкова гъсти и черни й бяха миглите. А под тях очите – наситеносини. И нослето малко, и лак на ноктите, и джуфка в косата, и косата руса, на букли, и рокличка в синьо, бяло и червено с вратовръзка на райета в същите цветове. И тези убийствени червени лачени ботуши, които почти никога не съм сваляла, за да не наруша съвършенството на това същество. Бианка. Да я вземат дяволите.
Бианка пак е тук
В Лос Анджелис. Бях я забравила. Не. Бях я заебала в гаража най-брутално, като човек, който няма грам разбиране какво е да си кукла, което е просто недопустимо и крайно антифеминистко. Но сега сме в периода на зрелия постфеминизъм и е крайно време да се покажем такива, каквито сме. Алчни, незадоволени и брутални, защото вече никой няма намерение да ни третира като слаб пол. А тази бруталност е приложима към всичко. Дори към спомените от нежните ни момичешки моменти. По-лесно е да бъдат забутани в дебрите на подсъзнанието, а ако там вече няма място от боклуци – в гаража, при плъховете. И историята на живота ни се транслира чрез изоставени вещи и пратени в концлагер кукли.
Заобиколена съм с премного неща, които знам, че съм ползвала, колкото и да ми е невероятно в момента. А има и чужди вещи, оставени на съхранение при мен. Съответно се отнасям с разбиране към всякакви абсурди в гаража ми – като например наличието на мраморна маса, приличаща на похлупак на римски гроб. След дълги години хаос и ужас дойде моментът за разчистване на въпросния гараж и след тежки петдневни преговори трима левенти дойдоха да я изнесат. Оказа се, че масата не е принадлежала на този, на когото мислех, а е на един от левентите. Но това разбрах чак сега.
Цели 10 години живях с мисълта, че е на мое бивше гадже, Бог да прости този кретен. Умря скоро и не ми стана дори тъжно, само все така отвратително. Казах си „Бог да го прости”, без да вярвам в Бог, ей така, колкото да не съм тотална грешница. В живота на една кукла винаги идва момент, в който разбира, че когато една свиня умре, това нищо не променя. Тя просто става мъртва свиня.
Знам, че подобно отвращение не е симпатично, нито политически коректно, но потискането му би означавало да задържам повръщането в себе си, а това убива бившите кукли.
И в сагата по преоткриването на Бианка, на излизане от гаража, тримата левенти изпуснаха масата и я направиха на парчета. След 10-годишно чакане приятелят на мъртвия кретен да си я вземе. Но нищо не е случайно. Тези събития откриха проход до Бианка – куклата с буклите, захвърлена в гаража с тъпата маса. Красавицата ми беше лежала безропотно дълги години под лайната от плъхове, оплетена в отвратителни паяжини. Плъховете се бяха разхождали върху нея абсолютно безразлични към красотата й, оставяйки изпражненията си върху съвършената Бианка.
Куклата Бианка, кръстена на сестрата на Кетрин от „Укротяване на опърничавата”. Добрата, красива, русокоса и мила Бианка, която става на финала суперлоша. Баба ми ме заведе на филма, направен по пиесата на Шекспир, когато бях на 6 годинки, и запомних три неща от него. Има една лоша Кетрин и една добра Бианка. Лошата не иска да се жени, добрата иска. Накрая и двете се женят, но добрата става лоша.
Тоест Бианка стана лошата. Сладка и лоша.
Това ми се видя като много печеливша комбинация. И като пораснах, и дъщеря ми порасна, защото тя беше и нейната Бианка, без грам уважение и любов я натиках в плик и я хвърлих в гаража. Какво ли си е мислила за мен, глупавата й жива сестра? “И тази порасна. А аз съм си все същата. Поне мога да съм й благодарна, че не съм разкъсана на парчета от нечии груби момчешки ръце. Тази поне има уважение към съвършенството. Плъховете са подробности.”
Плъховете никога не могат да бъдат подробности. Човек никога не бива да оставя миналото си на произвола на плъховете. Нито настоящето, нито бъдещето. Колкото и да си мислиш, че си кукла, че си пластмасова, че сърцето ти е на лошата, но сладка Бианка от пиесата на Шекспир, лайната на плъховете не бива никога да попадат върху теб. Нито ти, нито куклите ти желаят и заслужават да живеят забравени в гараж. С плъховете преборване няма, те са навсякъде, но твоята територия може да бъде опазена чиста. Независимо дали това са спомените ти, вещите ти, чувствата ти, мечтите ти. Всяка бивша мечта е като бивша любов. Трябва да се отнасяш с нея със същото уважение, което, надявам се, изпитваш към себе си, защото сбъдната или не, ти си я родила. Е, понякога се появява някоя свиня, за която не искаш да си спомняш, но това е нормално. Голямото Желание понякога подлъгва, а Куклите са желани от всеки. Независимо дали е принц, просяк, Квазимодо или Хитлер. Въпросът е ТИ да си сигурна, че заслужаваш това, което ти се случва.
0 Коментара