Прякорът му беше толкова животински и величав, колкото външността му. Беше едър, як, космат и брадясал с измамно див поглед, който прикриваше нежната душа на поет.
Лъва следваше някаква филология и в Университета се славеше като ярък чешит. Съчетаваше гороломния си глас с покъртително драматичен изказ. „Прощавай, брате, мога ли да наруша самотата ти?“ – казваше той вместо „здрасти” и без да чака отговор, се настаняваше тежко на масата ми в кръчма „Байкал“.
След две ракии мълчание, с преднамерено бавна небрежност бръкваше в бездънния вътрешен джоб на якето си и вадеше свитък смачкани листи, изписани със ситен докторски почерк.
Това беше знакът, че деловата част е приключила и почва тържествената. Лъва правеше късо покашляне, за да събере нужното му внимание и започваше редовния си вечерен поетичен рецитал с пресни стихотворения. Това беше по-милостивият вариант, защото аз лично съм присъствал и на негови литературни
матинета в състояние на оловен махмурлук
Лъва беше съвършеният графоман. Пишеше средно между 20 и 30 стихотворения в неумолим денонощен цикъл. В интерес на истината беше виртуозен стихоплет, при това с чудовищна производителност! Беше способен да напише поема от трийсет куплета, без значение дали в седмостъпен хекзаметър, или в петостъпен ямб, посветена на деветата последна сливова, или на тъмнооката келнерка Сиси.
Стилът му бе гръмовен, апокалиптичен и помпозен:
„Когато се превърна в земетръс,
небето ще увисне като камък,
а аз ще бъда пепел или пръст,
или сюжет за повторима драма…“
– неумолимо нареждаше Лъва и чашите от съседните маси звъняха от артилерийските му алитерации.
Най-интересното беше, че измежду всичкия епичен боклук, който произвеждаше, колегата имаше винаги едно стихотворение, което се търкаляше като бисер в кочина , като това :
„Не се моли!
Достатъчно си слаб.
Молитвата е нещо свято.
Ти имаш всичко – сол и хляб…
и слънце в пропастите на душата!“…
А?
Личната трагедия на Лъва беше, че измежду всичкия, изригнал от него литературен арпаджик, той не можеше да отличи златното зрънце.
А ние се давехме в буйната река
на творчеството му и не ни пукаше за златото. Искахме само да спре.
Някъде в средата на 80-е видях Лъва за последно, доста след като се бе дипломирал и малко преди да съсипят кръчма „Байкал“, за да я превърнат в стол.
Влезе шумно, седна при мен и без предисловия ми прочете последната си сатирично-еротична поема „Стела от Новотела“. Смях се със сълзи. Помня само първите два куплета:
„Очичките ти хитро се присвиват,
претърсват фоайето пипнешком
и пак блажено се стаяват
над чашката с кубински ром.
Но днес е пусто в Новотела-
арабите празнуват рамазан!
О, моя малка и нещастна Стела,
защо отсъства милият Хасан?…“
Не знам къде е Лъва сега. Винаги когато се сетя за него, си мисля, че той беше целунат от бога. Може би накриво, но целунат! И за перлата в кочината си мисля, и простил всичките му престъпления на перото, вдигам наздравица за Лъва и пия за неуморната му муза!
0 Коментара