Хасково, 1983 г. Била съм на 10, но спомените ми за долуспоменатата особа са пресни като кекса с портокалче, дето тя правеше. Помня как баба, която често ни гостуваше и й беше скучно, ме водеше на гости у една съседка. Викаше й „леля ти Фукла”. Пиеха кафе и си крещяха, защото и двете не дочуваха. Леля Фукла имаше прическа като козунак, от ония витите за Великден. До правия й нос беше кацнала голяма брадавица, а устата й едва се събираше в очертанията на оранжевото червило. Правеше много хубав кекс. Дори вкъщи си, тая леличка ходеше пременена и на токчета, само домакинската престилка разваляше доброто впечатление. Градска жена от селски корен.
Моята баба си беше чиста селянка. Жънала, пяла на полето, колила кокошки. Тя кекс не правеше. Но беше баш-майсторката на масленицата. Баба беше дошла с голямо нежелание в града, да ме гледа, когато майка и татко се занимаваха с изкуство. „Да ви опустее и театърът, гръм да го удари!”, нареждаше баба, докато стягаше бохчите за из път. Косата й беше дълга и лъскава, носеше я на плитка до кръста.
Беше влязла в старостта с бойна стъпка,
раздаваше команди напред-назад, готвеше, кълнеше, пийваше си винце и плетеше чорапи. А когато съвсем й станеше скучно, отиваше на гости при леля ти Фукла – три етажа по-нагоре.
На Фукла й беше скучно през цялото време. Затова се чудеше кого да покани и как да се фръцка пред гостите. Мъжът й беше важен партиен другар, дето все ходеше в командировки. А Фукла беше просто домакиня, отгледала син и дъщеря, вече задомени и постоянно им държеше сметка кога точно ще стане баба. Преди да стане просто домакиня, тя работила като сервитьорка в един селски хоремаг. Та там, преди много години, била споходена от щастливата случайност да сервира на много важна делегация. И някак неволно, между чиниите с кюфтета, кръстосала поглед с Къню Денев. Той решил, че хубава жена като тая е грехота да се бъхти и краси селския хоремаг. Затова решил да си украси дома (по онова време брадавицата на Фукла била съвсем малка). Любовта на Къню била планирана по петилетки. Минали три, децата пораснали, Кънювата работа – също. Модно станало важните хора да имат високи секретарки, а Къню разчупил служебната рамка и го ударил през къра – със секретарката.
Леля ти Фукла разбрала за престъплението на мъжа си, но не страдала дълго. Решила – ще си го върне! Приложила всички женски хитрости, била упорита, разкрасявала се, подмладявала се, фризирала се. Оттогава прическата й придобила тия вити козуначени форми, а
разкрасяването й докарало по-голяма брадавица.
Не се знае дали Къню изобщо е забелязал напъните й, но като последна мярка жена му се втурнала в кулинарията така, че целият блок разбрал.
Един ден готвила гювеч, забравила го и отишла на курсове по машинопис – и тя секретарка да става. Да, ама гювечът се запалил, фурната също, а Фукла безпомощно пищяла и тръскала козуначения си кок на прага на апартамента. И сега се появява баба ми. Чула тя истеричната кантата, качила се на етажа, дето живеят Къню и Кънювица, влетяла вътре, намерила маркуча, дето Къню пускал от 4-тия етаж да си мие колата долу пред блока, и угасила пожара.
Оттогава баба е много известна в квартала. А Фукла й стана най-голямата почитателка. От един изгорял гювеч – приятелки. Освен че и двете бяха глухи, други общи черти помежду им нямаше.
Къню обаче решил, че в тоя изгорял апартамент е изгоряла и любовта му с Фукла. Взел си куфара с дрехи, тръшнал вратата след себе си и оставил жена си да се чуди какво да прави, когато завърши курсовете за секретарка. Минал шейсетака, Къню бил отпрал такъв огромен корем, че нито една жена не можела да му насмогне – предимно на яденето, то други работи за кога вече… По онова време Фукла изпадна в опустошителна тъга по отминалата младост и любов, а баба ми взе да й реди такива народни мъдрости за мъжете, дето аз като ги чуех, направо онемявах.
„Видиш ли от мъж кръв да тече – да знаеш, че дренки сере…”. Да, такива ги приказваше баба на Фукла.
И знаете ли какво стана? Леля Фукла, дали от приказките, дали от годините, дали от вселенската справедливост, се взе в ръце и отново се цани за сервитьорка в един хоремаг. И тамошният баш-майстор, един с голям засукан мустак, направо припаднал по нея.
Фукла праскала халбите с бира на тезгяха
с такъв замах, че даже да нямали пяна – образувала такава. Изобщо, жена с подход… Баш-майсторът, мъж внушителен, изряден, наясно с тънкия занаят на кюфтета, се казвал Грудьо. Да бе знаела Фукла, че животът е пълен с изненади, не би ляла таквиз горчиви сълзи за Къню. Грудьо й сервирал на коляно, сучел се около нея като разгонен паун, крадял й цветя от градските градинки, пеел й руски класики на ухо.
Не устоя Фукла, като я блъсна тая късна романтика, и пристана на Грудьо. Тя не чуваше, той предимно мълчеше и сервираше – идеалната двойка. На 65 години, двамцата се взеха и си обещаха – в скръб и радост, в здраве и болест, докато смъртта ги раздели.
Амин!
0 Коментара