В началото на лятото прииждат спомени от минали лета. В началото на лятото очакванията са повече от спомените. Ревизираш всичко – и спомените, и сандалите, и белите гуменки. Роклите, летните шалове, роднините от вътрешността на страната. Всички те се обаждат, за да заявят участие.
Варненско лято…
Родена съм в средата му. На седмица-две са ме изнесли на
извънградската къща, наричана „лозето”.
Увесили на две халки в тавана една здрава щайга, застлана с меко одеялце, сложили ме в нея и ме покрили с мрежа, та да не ме плюят мухите.
Година по-късно съм проходила в същата стая – между двете легла и раклата с чергите. Твърдя, че имам смътен спомен. Не ми вярват. Но като затворя очи, виждам протегнати към мен познати ръце, дървената рамка на леглото, зад гърба ми е прозорецът към морето. Моите крачки в моята първа стая.
Когато бях стигнала възраст, в която да помагам, участвах в официалното откриване на лятото – отварянето на къщата и напичането на възглавниците. Каменните стълби и плочникът пред вилата придобиваха цветността на селска къща, когато разхвърляхме черги и юргани с лице към слънцето. Една метла на двора. Боси крака по пътеките. Плодове – направо от дървото.
Първите пеперуди на лятото изчезваха с появата на първите гости –
нетърпеливи да преживеят онези дълги часове между осем и девет, когато светлината бледнее, но пак е достатъчна за магия. Уханието на цветя на двора, шумът на морето, чироз под стряхата, блясъкът на юзчето с ракия, гръмкият смях на дядо ми и тихата усмивка на маминка – лятото идваше по един и същи начин, но никога не повтори себе си.
Идваха всякакви гости – стари приятели отпреди Девети, с които древните ми (в моите очи) баба и дядо бяха преживели младостта си, нови приятели на моите родители, нечии чужди приятели, доведени от самото лято.
Нашето варненско лято говореше на руски, немски, английски,
имаше мек родопски говор и нерядко твърд шопски диалект. Мястото за гости на масата под ореха осигуряваше на всички гледка към морето – те всички идваха заради нас и него.
Беше време, когато бях част от програмата. Наученото в детската градина демонстрирах на гостите минути, преди да ме сложат да спя. Бях готова да рецитирам до премала, само за да остана още малко в интернационална среда. Сред колекцията от любими семейни гафове е изборът ми на песен, с която поздравих мило семейство от Западен Берлин:
„Кой освободи, другарчета
Нашата страна?
Кой с катюшите по немците
Ден и нощ гърмя, гърмя?…”
Тяхното възпитано „sehr gut!” още звучи в ушите ни почти четири десетилетия по-късно.
Беше време, когато под ореха звънтеше седемструнната китара на дядо ми. По-късно приятели и потенциални любими опъваха струни до развиделяване. Още по-късно, при един от есенните набези на „неизвестни извършители, останали неразкрити” из тарафа, китарата на Сергей Василич изчезна заедно с печката „Раховец” и автобиографията на Чарли Чаплин. Когато давах описание на откраднатото в полицията, вероятно съм предизвикала смях, изброявайки сред ценностите на семейството ни вити рога от овен и карнавални костюми, бракувани от ресторант „Цигански табор” в началото на 80-те.
Карнавално ми е лятото, да. Склонността ми да се претворявам в другиго за час или два ми е внушена или предадена по генетичен път – семейните ни забавления започваха с
„време е да се костюмираме” далеч преди мъпетите.
Лятото предполага въображение и смях, боси крака и склонност към преобличане. От много време под асмата на лозето си дават среща индианци и каубои, арабски шейхове и палави кокетки. Една такава среща преди 20 години с непознат, загърнат в плащ и скрит зад маска, завърши с брак и две деца, та има полза от карнавалите.
Моето 40 и отгоре годишно лято още има вкус на дим, печен пипер и погълната морска вода. Беше време, когато плаж там долу, отвъд пътя, просто нямаше. Седяхме на големи гладки скали и скачахме от тях във водата – надолу с главата. Имаше рибарски фургони, олющени дървени лодки, над всичко се стелеше мирисът на водорасли и съхнещи мрежи. Рибарите ме научиха да ловя скариди и да ги ям сурови. Мислех си, че аз пък ще науча децата си да далдисват и да вадят миди от скалите далеч от брега. Мечтаех да им покажа как се хващат морски игли. През 1985-а бях си направила колекция от около трийсетина, но ги забравих на верандата и транзитираща котка ги изяде. Тогава не ги снимах, нямаше и фейсбук, че да споделя гордостта си, и колекцията ми послужи само за нечия вечеря.
Аз пораствах и се променях, но и брегът се промени. Първо направиха буна. После дойде пясъкът, чадърите и първите заведения, рибарите си събраха такъмите и изчезнаха някъде в града, после хотели населиха баира и далдисването остана за друг път.
За друго лято.
0 Коментара