.jpg)
Току-що съм навършила 15 години. Началото на юни е. Само преди шест месеца, през декември, съм срещнала няколко човека, с които мога да си говоря, да върша щуротии или просто да си мълча. За първи път ще ходим заедно на море – организирана от училище двудневна екскурзия до Варна.
По морската алея все още стоят опожарените останки на някогашните съблекални. Освен това има една дискотека и три кръчми. Грозно е, запуснато е, вечер почти няма хора. По-голямата част от плажа е тиха, тъмна и само наша. Прекарваме нощта там, близо до морето. В традицията на най-добрите тийнейджърски филми не липсват любовни драми, нощни къпания, първи опит да пушим трева, караници, смехове, сълзи и нелепици. Чувстваме, че ни се случва нещо голямо. (Да, то със сигурност се случва на всички в една определена възраст и не е нищо повече от това да усещаш, че си намерил твоите хора. Но не е и нищо по-малко.)
По някое време се укротяваме. Опираме гърбовете си един в друг, за да се топлим. Това, че няма как да си гледаме лицата, шума на морето, твърде многото цигари и не особено големите количества алкохол ни помагат да си развържем езиците. Признания, планове (ще си построим театър, ще обикаляме света, леко ще го попроменим, за да е някак по-удобен, по-справедлив, по… ами… по), песни –
всичко е уместно, важно и необходимо да се изрече, изпее, драматизира.
Междувременно винаги един от нас пуши, за да поддържа огънчето – забравили сме си запалката в хотела. Естествено, че ни става лошо и все по-студено. Заспиваме малко преди изгрева.
Нечленоразделни крясъци ни будят точно когато слънцето изплува от морето. Непознато момче ни разбутва, настоява да си говорим и ни кара да влезем с него в морето. Разбираме, че се казва Ники Белия и това е най-щастливата сутрин в живота му. Защо не става ясно. Ники Белия е с тъмна кожа. Само на краката му има по едно голямо бяло петно.
Посрещаме изгрева заедно. Крещейки. Къпем се в морето. Студено е. И хубаво. После ние се прибираме да спим, а Ники Белия остава да приветства най-щастливия ден в своя живот. Не помня как изглежда това момче. Помня само двете бели петна на краката му. Помня също, че ни беше оставил запалката си.
Току-що съм навършила 16 години. Началото на юни е. С приятелите ми нямаме търпение отново да отидем на организираната от училище двудневна екскурзия до Варна. Опожарените бивши съблекални и бани по морската алея са ремонтирани. Дискотеките са поне седем, а кръчмите дори не се опитваме да ги броим. Най-отдалеченият край на плажа е все още тих, тъмен и само наш. Аз твърдя, че в
морето има дакел. От време на време гърбът му се вижда между вълните.
Соча го на останалите. Не съм сигурна, че те го виждат, но самоотвержено се хвърляме да го спасяваме. Естествено, във водата няма никакво куче. На брега сме оставили пуловери, запалка и одеяло – този път сме подготвени да посрещнем изгрева. Все пак седим гръб в гръб. Темите все още не са се променили особено – имаме цял един свят за оправяне. Усещаме, че ни предстои нещо голямо. (Да, то със сигурност предстои на всеки и не е нищо повече от прекрасна смесица наивност, смелост, честолюбие и желание. Но не е и нищо по-малко. Когато не знаеш, че нещо не може да стане, просто го правиш, нали?)
Посрещаме изгрева и се прибираме да спим. Ники Белия не се появява.
Току-що съм навършила 17 години. Началото на юни е. Тази година завършваме, но напук на цялата подготовка за изпити и роднинска суетня, с най-добрите ми приятели отново отиваме на организирана от училище двудневна екскурзия във Варна.
Морската алея и плажът са неузнаваеми. Обновените сгради на бившите съблекални и бани са превърнати в кръчми и дискотеки. От всяко заведение се носи различна музика. Плажът е зает от маси, платформи за танцуване и неонови палми, които светят в жълто, розово и зелено. Едвам си пробиваме път през тълпата. Открадват ни раницата, в която има три пуловера и един дезодорант. Опитваме се да стигнем до много известен, нов варненски клуб, за който са ни разказвали още през зимата. Намираме го. Вратата му е отворена и пред нея няма охрана, фейс контрол или тълпи от хора, които искат да влязат. Има само стълби. Качваме се по тях и се озоваваме в огромно помещение с маси, столове, дансинг и голям аквариум. Това трябва да е клубът. Само дето е абсолютно празен. Настаняваме се в едно сепаре. Чакаме и се оглеждаме. Никой не се появява, за да ни попита какво правим тук, кой ни е пуснал и да ни изгони, както си му е редът. Пушим цигари и рисуваме рибки, водорасли и цветенца по стените на аквариума. Толкова е мистериозна липсата на хора, че чак става скучно и се връщаме на плажа. Искаме да посрещнем изгрева, защото утре си отиваме, а какво ще стане с нас после, не е много ясно.
Усещаме, че сме на границата между два живота.
(Да, това със сигурност се случва на всеки и не е нищо повече от нормална доза страх, любопитство, тъга и радост едновременно. Но не е и нищо по-малко.) Седнали сме гръб в гръб и си говорим. Малко ни е трудно да се чуваме заради шума от дискотеките, но може би така е по-добре. По едно време виждам как вълните подмятат нещо, близо до брега. След случката с дакела естествено никой не ме взима насериозно, но аз успявам да извадя от водата раницата ни. Дезодорантът го няма, подгизналите пуловери са си вътре. Нашата раница си е. Посрещаме изгрева. Отиваме да спим. Студено е. Тъжно ни е. От Варна всеки заминава нанякъде, за да се явява на изпити. Никой не се сеща за Ники Белия.
Варна такава, каквато я помним, вече не съществува. Усещането е като за нещо извън всякакви сезони, което имаме само ние. Да, със сигурност всеки е изпитвал това чувство. Или поне искрено му го пожелавам. То не подлежи на описание, макар понякога да се опитваме да го предадем в летните истории, които разказваме.
15 години по-късно със същите хора сме обиколили три морета, безчет държави и още по-голям брой квартири. Натрупали сме истории от всякакви сезони и сме посрещали заедно далеч по-сериозни неща от изгрева. И сме се справили. Когато ни предстоят промени, все по-малко се притеснявам за нас. Оцелели сме през и след не едно лято. Ще се оправим и този път. Но все по-често ми се иска да разбера – какво е станало с Ники Белия.
0 Коментара