Като ученички с моите приятелки късахме едно по едно листенцата на маргаритките, повтаряйки мантрата „Обича ме, не ме обича…“ и така до последното листенце, за да разберем дали момчето, което харесваме, също има чувства към нас… Естествено, момчето нямаше никаква представа, че едно цвете определя кого да обича.
Сетих се за този момичешки ритуал това лято, когато ковид кризата разби на пух и прах плановете ни – не просто за почивка, но и за всичко, свързано с близкото бъдеще. Пътуването се превърна в екзотика. А информацията за това дали изобщо е възможно, сменяше посоката си като летен морски бриз.
Въпросителните около планираната ни ваканция в Гърция капеха като листенцата на маргаритката – един ден беше листенцето с любимото ни място на морето, на следващия – това с апартамента в София.
Имахме нужда от пътуване, особено в момент, в който
само въображението ни не бе под карантина
месеци наред. Да се откъснем поне за малко от всичко, което се случва покрай корона кризата и неизбежните й отпечатъци върху живота ни. Избрахме Гърция (много преди пандемията). Избрахме я още януари, а и много години преди това. Искахме я и сега, въпреки всички пречки, които изникваха по пътя ни.
Изискванията за прекрачване на границата се
меняха с часове.
В нашия случай – първо щяхме да пътуваме без проблем; после – пътуваме, но ни правят тестове за КОВИД-19 на границата; появи се и изискване за издаване на QR код за влизането в южната ни съседка; няколко дни по-късно вече трябваше да си направим и платим сами PСR тестове. Казахме си – ок, има и пул тестове за семейства, които са по-евтини. Обаче… лабораториите в София решиха, че не бива да ни улесняват и спряха въпросните тестове. И така ни остана следният избор – правим си тестове и плащаме скъпо за тях или се отказваме от тази почивка. Избрахме първото.
Самата манипулация не беше никак приятна, плюс ставане в ранни зори, редене на опашка. Последваха 24 часа напрегнато чакане дали всичко е ок. Ден преди отпътуването багажът бе наполовина готов поради неяснотата здрави ли сме и дали изобщо ще заминем.
Когато се оказа, че цялата ни компания е с отрицателни тестове, настана такава радост, все едно ни бяха приели в някой престижен университет. А нас ни приеха на границата. Бяхме от щастливците, които не чакаха с часове. Не ни и тестваха втори път. Бяхме от щастливците, чиито планове не се провалиха.
Но, знаете ли – струваха си всички неудобства. Гръцките ни домакини намалиха с 10% таксата заради изискването да влезем чисти от вируса в държавата им, никъде не ни се налагаше да търсим място за паркиране и да си плащаме за това, не ставахме и в ранни зори, за да си пазим място на плажа, както на някои места в Южното ни Черноморие. Не сме плащали за чадъри, шезлонги, не се страхувахме от вируса.
Любимото ни място – къмпинг Каламици, беше различно, по-пусто, без онзи непрекъснат смесен шум от разговори и миризми, което на мен лично ми харесваше и липсваше.
Морето – чисто и някак отпочинало
Нямаше кресливи туристи, на много места плажовете бяха самотни. Сякаш природата си беше отдъхнала от целия човешки наплив и беше взела така необходимата й глътка въздух.
Да, недоволствахме от непрестанните препятствия по пътя ни, но цената, която платихме, си струваше. Заради нюансите на синьото и смеха на децата. Заради това, че живеехме, и то не в онлайн пространството. А въображението ни имаше огромно реално пространство, от което да черпи нови запаси за евентуални бъдещи карантини.
И заради още нещо, което е много показателно за избора ни. Заради отношението. Като в ресторантчето на Йорго, в което се отбиваме всяко лято през последните 7 години. Там, където собственикът посреща всеки клиент лично. И който те помни и не пропуска да спомене колко са пораснали децата. Спокойно място с перфектна храна и обслужване. Но най-вече място с отношение – онова така лесно осъществимо нещо, което на много други места липсва.
0 Коментара