В 20-те ми години майката на най-добрата ми приятелка беше моята пътеводна светлина в света на литературата. Знаех, че ако тя чете някоя книга, значи наистина си струва. Говорехме часове наред за класика и съвременни автори, а аз бях тотално респектирана от нейния вкус и като фанатизиран поклонник вървях по стъпките й с увереността, че те ще ми донесат просветлението. Докато изведнъж тя не направи рязък завой към блудкавите любовни романи със съмнително съдържание и точно толкова съмнително художествено оформление. На въпроса ми „Ама, защо?“, тя отговори напълно сериозно: „Мила моя, аз съм забравила повече книги, отколкото ти ще прочетеш. Сега имам нужда от любов.
И понеже съм твърде стара, за да е истинска, вземам доза синтетика. Резултатът е същият.
Нали знаеш, любовта е просто хормони.“
Ако ви кажа, че тогава я разбрах, ще ви излъжа. Но години наред претенциозно (абе, направо позьорски) цитирах фразата с хормоните. Вярвах, че ми придава онзи секси циничен вид на героиня от френски филм, каквато никога няма да бъда.
Сега съм на нейните години. Изживяла съм няколко големи любови. Хормоните ми се разместваха няколко пъти. Родих. Разведох се. И пак се ожених. Продължавам да чета хубави книги, но все по-често предпочитам прости романтични комедии пред шедьоврите на европейското кино.
Това с любовта е силно преекспонирано, нали знаете? Разбира се, моето 18-годишно аз, претворено в съвършения ми син, е готово да спори с мен до смърт. И го разбирам. Той е във фазата, в която е готов да свърши като Ромео, а
Жулиетите се сменят почти всяка седмица.
Може да ми развива дълго теории за смисъла на живота, или ако трябва да сме точни, безсмислието му без Мария, Илина, Анелия и всички други, чиито имена дори нямам време да запомня. Купува цветя, носи сладкиши от Париж… А аз благосклонно се преструвам, че знам актуалното име в списъка.
Близка моя приятелка изразходва всичката си 40-годишна енергия, за да търси начини да преспи с всички красиви млади мъже около нея. Не знам, за мен е изтощително дори само да следя монолозите й. Не мога да си представя как запомня всички схеми, лъжи, графици, кога, къде, с кого…ох, изморих се. Не я разбирам, а и тя няма никакво време да ми обяснява какво пропускам. Твърди, че обича мъжа си и никога няма да го напусне. Той пък, милият, все по-често разказва вица за рогата и вратата.
Тя върти очи, той я прегръща и двамата се смеят. Любов ли е?
Това трябваше да е един романтичен текст, пълен със сладникави метафори и синоними, с плюшени играчки, шампанско, страстни въздишки и каквото там се изисква от клишето.
Но се прибирам след 12-часов работен ден, пералнята ми е развалена, хладилникът – празен, а аз имам сили само да се тръшна на дивана в хола и да заспя с офисните дрехи и лаптоп в скута. Мъжът ми, който работи дори повече от мен, ще ме събуди среднощ, за да се преместя на леглото, а на сутринта ще е заминал на работа. Той не е много по романтиката. Слава Богу! Бившият ми пишеше по едно стихотворение на всеки час, та съм поела любовна сладост за три живота напред. Да не говорим за онова червено плюшено сърце с розови дантели, което, като го натиснеш по дясната клапа, започваше да свири песента от „Титаник“.
Ето такава любов няма нормална жена, която да може да понесе.
А аз я понесох. Че дори цели две седмици я държах на видно място в спалнята си. Е, после дискретно я запокитих в най-труднодостъпния шкаф, че да не я развали детето, нали… Все пак е ценен любовен артефакт. Не бива да се затрива.
Да, знам, звуча отчайващо. Повтарям си, че съм в зрял период, в който цветята и шоколадовите бонбони не са приоритет. Забавлявам се на нескопосаните опите на колегите да се закачат с младото „бъбрече“ в офиса и някак спокойно приемам да съм невидимата част от пейзажа им. Нещо повече – предугаждам всеки техен ход, улавям всеки скрит поглед, провокативните им шеги не са ми смешни, а ако някой ми направи комплимент, започвам да се чудя, каква услуга ще ми поиска.
Майка ми нарича това житейски опит, приятелките ми – олелчване. Синът ми не вярва, че изобщо някога съм приоритизирала нещо друго освен работата.
Дъно, казвам ви!
От друга страна, нека бъдем честни – аман от сълзи и сополи, срещи и разлъки. Аман от луксозни ресторанти, в които ти трябва специално упътване за използване на приборите, порциите са като за колибри, но сервитьорът въпреки това те гледа с упрек, ако изядеш всичко. Аман от червени рози със златисти панделки, които още на следващия ден са увяхнали. Съвсем пък аман от романтични песни, в които любовта се римува с вечността. Ами не се умира от любов. Свикнете с тоя факт и спрете с глупавите примери от световната културна история.
Ромео е бил 16-годишен келеш с акне,
а Жулиета е трябвало да си играе с куклите, вместо да виси по балконите. Скарлет е била разглезена богаташка, която е търсела начин да оцелее, Анна Каренина – скучаеща домакиня. Да продължавам ли? И всички те са синтетични заместители на хормоналния дисбаланс, който ни кара да вършим глупост след глупост, а после години наред да се чудим как да почистим биографията си.
Онова, което съвременната култура нарича любов, е измамното усещане за специалност, с което се опитваме да напомпаме егото си в свят, в който всеки има повече слава, отколкото му се полага. И в този стремеж пропускаме истинската такава. А тя е простичка. Непретенциозна. Без излишни дантели и мирис на „Жадор“- Диор. Тя е във вечерята, която мъжът ти приготвя, докато ти довършваш изостаналата работа в офиса.
Тя е в смененото тоалетно казанче
и в кафето, което те чака на плота сутрин рано. Тя е в одобрителния поглед на сина ти, когато сложиш кожен панталон. Тя е в тортата, която ти е купил с първата си заплата и в иронията, с която ти позволява да го тагваш в забавните си Фейсбук постове. Тя е в поздравленията за рождения ден от бившия и в заверата, която правят с настоящия ти мъж, за да ти организират парти. И няма любовен роман, който да компенсира тази зряла, спокойна, разбираща обич, която те кара да се чувстваш по-специална от Грейс Кели и Жаклин Онасис взети заедно.
Апропо, знаете ли, кога излиза новата книга на Лорън Уайзбъргър? Да, да, онази, с любовните чиклити.
0 Коментара