.jpg)
Той се беше сковал изведнъж. Ставите му, надути като балони, отекли и пълни с нещо пихтиесто, му причиняваха неописуема болка. Лекарите казваха, че е подагра, после си смениха диагнозата на артрит и ревматизъм, като в нито един от случаите не бяха сигурни.
Тя го свърза с Теди. Хомеопат със странен нрав и противоречиви методи. Теди го прегледа и след това отсече, че сковаването се дължи на нерешителност от негова страна да направи промяна. Трябвало да се затича, а нямал кураж. Искало му се да избяга, но не му стискало. Оставал там, откъдето сърцето му отдавна си било отишло. Трябвало му време, за да се разплати с колебанията си.
Странни и плашещи думи, но в тях липсвала каквато и да било емоция и това по странен начин ги правело зловещо убедителни. Проблемите със здравето, които според Теди били функция на объркани емоции, неосъзнати пориви и дори на пренебрегнати сънища, можели да се преодолеят не чрез съпротива, а обратно – като се научим да чуваме себе си. Така или иначе, след като тя го закарала с колата си до кабинета на Теди накрай София, а Теди от своя страна наговорил всичките си проникновения, й се наложило да го набута обратно в колата, за да го завлече във входа на двайсететажния му блок, където той да изчезне с измъчената си физиономия, безцветните очи и сгърченото в особена чупка тяло.
Паднал и останал на легло
Тя въобще не знаела какво се случва. Отначало изпращал по някой кратък есемес. После жена му, която си останала вкъщи, за да се грижи за него, прочела есемесите и последвал убийствен разговор. Той нямал сили да лъже. Болката била изгаряща, непоносима, нечовешка. Жена му била абсолютно искрена и покрусена до дъно. Тя не можела да се прави, че нищо не вижда. Вече не. Изисквала в онзи разговор да й признае всичко и да реши. Ако оставал, трябвало да остане по своя воля, убеден, че там са домът му, тя, децата и смисълът. Жена му била готова да пожертва себе си, стига това да може да облекчи някак положението му. Жена му го обичала или много била свикнала с всичко, от което той бил неизменна част. Това тогава нямало значение. Не и за нея.
Той потърсил Теди отново. Обадил му се и Теди отишъл да го види на двадесетия етаж. Тя не смеела сама да пита Теди, за да не заподозре колко й е важно. Цялата била въпрос. Разказал й. Бил много зле. Толкова зле, че шансовете му били петдесет на петдесет. Съобщил й новината леко угрижен. Що за лечител бил Теди?! В продължение на седмици поддържал температура. Много висока. Болките му били нечовешки, а мнението на безстрастния доктор Теди било да не се дават болкоуспокоителни. Преминавал на друго ниво. Бил пред портал и ако успеел да се върне, нямало да е същият. Спокойно, гледайки в бюрото пред себе си, този шантав доктор говорел някакви щуротии и изобщо не си давал сметка какво й се стоварвало на главата.
А нейната глава не била от най-здравите. Преди има-няма половин година на нея й поставили диагноза, с която нямало да живее по същия начин, даже изобщо не се знаело как ще живее. Сега и той… Пеперудата от бели точки, които лекарите наричаха плаки, запърха отчаяно в кутията, затворена и отчаяна.
Бяха пътували заедно. Не много, но кратките им бягства приличали на новела от Бредбъри. Имало толкова взаимност и споделеност в тези пътувания! Имало мистика. Разстоянията, които преминавали, ги преливали един в друг като бои в акварел. Вкопчвали ги в непреодолима жажда да завземат нови и нови територии от другия, от мислите, от думите, от спомените му. В тези моменти били единствените хора под слънцето, които нямали нужда от нищо освен от възможното докосване. Имало го. Тя знаела,
но не бързала да го поиска завинаги
Не било лесно. Той бил единствено възможната половина, колкото до неговата увереност в това, нямала никакво съмнение, че е по-убеден, отколкото във факта, че е жив. Често, когато се прибирали, мълчели в тишината на нейната кола и свиквали с приближаващото отсъствие. Ставало все по-трудно. Поне за нея. Пътувала много и сама. Винаги си мислела какво би казал той за всяко място, което спирало сърцето й. Понякога се разплаквала, че е невъзможно да се окъпят заедно във водите на непознатия дружелюбен океан, а после да танцуват на плажа. Той също пътувал, макар и рядко. Пътувал със семейството си на планирани, обогатяващи знанията и опита на децата екскурзии. Пътувал и до гръцките брегове, когато пишел сценариите си за документална поредица, свързана с тайните на античния свят. Тогава я сънувал и виждал двамата в роли от малко известни митове. Носел от пътуванията си малки камъчета, миди и неща, които могат да се скрият в джоба. Разказвал й за сънищата си и после, когато се любели, сънят се връщал. Тя пазела всички дреболии в кутия.
Минал месец, а от него нямало вест. Една сутрин й написал, че му е трудно да си движи пръстите и дори да останел сам за малко, пак не можел да уцелва малките копчета на телефона. Мислел за нея.
Тя сутрин подкарвала колата и тихо плачела, защото нямало шанс да го види на някой светофар, както преди. Твърдял, че знае съвсем точно къде се намира тя във всеки момент. Сърцето му знаело. Твърдял, че за Бог връзката им е важна, че той им е отредил обща задача, която трябвало да решат заедно.
Да, Бог може би се интересувал, дори твърде нездраво се интересувал. Подобно на пубер, встрастен в електронна игра, правел живота им страшен и хубавото изглежда било свършило. Ако се случело нещо, тя нямало да разбере. Тази мисъл я докарвала до сетно отчаяние. Не можела да спре да си представя как една сутрин просто няма да го има. Няма да е възможно повече да го види, да говорят… единственият човек, който знаел какво прожектира сърцето в главата й. Знаел кога и колко трае всяка прожекция, както и че е важно да присъства в сюжетите. Знаел кой е моментът, в който и на двамата ще им се доплаче, в който ще бъдат единствените на света, които разбират език, който всички отдавна са забравили.
Пеперудата в главата й се блъскала до припадък, а очите й все повече губели светлината. Ослепявала. Съвсем буквално. Очният й нерв отказвал да приема сигналите от мозъка. Топяла се. Престанала да спи. Всяка нощ, тъкмо когато се унасяла, точно в четири и десет все едно някой я разтърсвал, локвата пред очите й се разплисквала, а в главата й нахлували същите отвратителни въпроси.
Накрая, някак внезапно, тя се успокоила. Всичко започнало да изстива. Минали два месеца. Теди го посещавал от време на време, но нямал окуражителни новини. Странно, нищо не се случвало. Нямал подобрение. Не се влошавал. То нямало и накъде да се усложнят нещата. Жена му го тътрузела до банята, носела му подлоги и го хранела като малко дете. Бил останал кожа и кости. Бил страшен.
Теди, прочут с въздържаността си, я гледал право в очите.
– Вие сте любовници, нали? – попитал направо.
– Да – признала си тя. – Бяхме.
– Остави го.
Продължил да я зяпа, без да мига, алтернативният лечител. – Махни се от живота му. Около него мирише на сяра. Никога преди не бях виждал подобно нещо. Този човек се бори с много страшни сили.
Тя не казала нищо, освен че това не е тема, която възнамерява да обсъжда с доктори. Още повече й олекнало, защото вече била абсолютно сигурна, че
само веднъж той да се измъкнел от гадната си панелка,
повече нямало да го пусне обратно. Това бил нейният мъж. Нищо повече не можело да им попречи да свършат всичко, което е започнало преди няколко живота! Нямало значение в каква степен на разпад щяла да се върне в живота, тя била готова да бута инвалидната му количка, да го храни, да му чете и да му разказва. Да му разказва за всичко, което е надвило еснафските й предразсъдъци, нуждата да остане при семейството си, да бъде с него още от първия път, когато той й предложил да останат заедно. Нямало да може да продължи по старому. Олекнало й. Само дето продължила да се буди всяка нощ в четири и десет.
След последния разговор с Теди се чудела каква причина да си намери, за да намине и да измъкне повече за състоянието му.
Обадила му се. Уж заради рязкото влошаване на зрението. Теди от вратата захванал темата. Оправял се. Проявявал страхотна воля за живот. Не му се вярвало, че е възможно да стане, но вече ходел, макар и много бавно.
В стаята му продължавало да мирише на сяра
Категоричен бил, че в духовен план е преживял катарзис. Говорел по-охотно от обикновено и се усмихвал победоносно, като че ли той с глупавите си капки е причина зловещият експеримент да приключи без жертви. Нищо при него нямало да бъде същото. Пак я зяпнал по онзи начин, от който по гърба й тръгвали студените пипала на ужаса. Тръгнала си от кабинета му, почти побягнала.
След месец го видяла. Това не бил същият човек. Някой някъде го бил сменил. Нескопосано бил навлякъл кожата му върху смален скелет с изкривен десен крак. Ходел трудно. Връзките на обувките му, по-големи с няколко номера, били разхлабени максимално. Усмихвал се, но това била друга усмивка. Примирен и смазан възрастен мъж, на когото му се налагало да изобрази възторг, а бил уморен и това, което виждал, му било в повече….
Гласът му бил станал глух, а едното око – хлътнало и като че ли обърнато навътре. Започнал да разказва как тя идвала и говорели. Всяка нощ. В четири и десет. Било като сияние. Тя не била от плът. Зарево някакво била, но говорели.
– Обясних ти всичко. Теди казва, че сме контактували на астрално ниво. Да ти кажа, предпочитах да беше легнала до мен. Такъв студ никога не съм усещал, нито такава жега. Седмици наред температура, от която всеки нормален човек би гушнал букета.
Едното му око, онова, което не било хлътнало, сълзяло.
– Човече, не искам да живея без теб повече – казала тя.
– Виж ме на какво приличам- притеснил се той, и разлял чай върху ризата си.
– Приличаш на онзи, когото искам да обичам, докато един от двама ни не си отиде по особено мъчителен начин, но пред очите на другия; или неусетно угаснем, което ми се струва по-вероятно вече…
– Не мога. Не и сега… Жена ми, всичко, което преживя…
Това не можело да се случва! Това не бил човекът, който правел живота й по-неправдоподобен от най-фантастичната приказка, мъжът, който знаел кода на възторга от пълната взаимност. Нямало го онзи, който ритуално да приеме сърцето й да стъпи на пътя, онзи, който все прекъсвал тъкмо когато двамата ставали монадата, за която пише в автентичните книги, онази с двете, съединени в кръг, попови лъжици – бялата и черната.
Тя предлагала себе си, а той казал, че не е моментът
Мозъкът му бил размекнат от разговори с подобната на нея пихтия във висшите измерения. Липсвала му сяра. Онзи горе само знаел какво било това, но пътуване нямало да има. Той нямало да се затича към нея. Нямало даже да се заклатушка патраво на подутите си глезени. Той бил надживял възможността за бягство. Бил преболедувал.
Разстоянията го плашели. Не и тези, които нямало да се опита да преодолее. Вече нямало начин да го тръшне колебание. Бил се отказал. Бил преминал оттатък, където емоциите са шум, на който не се гледа с добро око. Времето на екстаза свършило. Настъпил покоят. Локвата пред очите й се разплискала. Замирисало на развалени яйца.
0 Коментара