Обичам да я използвам:
а/ първо като дума
б/ като нея самата
Това, че тук, в родината, ЛЮБОВНИЦА звучи не толкова престижно и, защо да се лъжем, направо пошло – ме отвращава. Лицемерно е, беззвучно е като неподходящо овладян сантимент. Като лош патос: ПРОЛЕТАРИИ ОТ ВСИЧКИ СТРАНИ, СЪЕДИНЯВАЙТЕ СЕ!
Но не съм съгласен. ЛЮБОВНИЦА. Звучи толкова красиво. Звучи едновременно филмово и едновременно реално. Виждам красиви жени и мъже, заобиколени от един изящен Бел Епок. Виждам ерата на джаза (малко преди Голямата депресия), танцуващият фокстрот щастлив и безметежен свят, виждам Скот и Зелда Фицджералд, Ърнест и Хедли Хемингуей, Сара и Джералд Мърфи, Колет, Джойс и Нора Баркъл… Виждам прекрасни, кльощави красавици с малки гърди и леки роклички малко под коляното, с момчешки прически, прихванати със сатени ленти, господа, облечени в дневни и вечерни костюми (о, какво щастие е това, че по това време джинси са носели само американските говедари!) Виждам теб, любима и малка моя… .
..първо започвам така:
когато представям някъде поредната жена около мен, аз казвам:
– Запознайте се, това е Д. – последното ми увлечение.
Защото не е възпитано да наречеш някого „моята любовница”, когато го познаваш само от предишната нощ, набийте си го в главата, ако обичате!
ЛЮБОВНИЦА – това е звание, а не призвание.Точка!
После – нещата естествено следват своя ход и познато календарът се нарежда:
– оказва се, че е храбра, още когато сте се погледнали, сте разбрали, че сте вие
– оказва се, че е приятно създание, което не предполага само една нощ
– оказва се, че извън леглото (където е божествена), умее да говори
– оказва се, че е слънчева като диря от пръски, която бута бързоходен катер
– оказва се, че постоянно и без усилия те изненадва
– оказва се, че ей така – думата ЛЮБОВНИЦА й влияе
Как да не говориш, как да не напишеш похвално слово за Нея тогава?!
Такива жени, такива момичета обаче са рядкост. На мен ми се случват между четири и шест години. През останалото време съм напълно сляп. Като някаква Темида, но без да раздавам правосъдие. Просто вървя, придвижвам се и копнея за следващата среща. Желая следващата среща и това, успокоявам се, е поредната изпълнима мечта. Без мечти човек остарява…
Има и лоша страна. Винаги има!
Не можеш да я превърнеш в съпруга. Опитай и ще видиш как няма да ти се получи. Защото тя е жена само в биологическия смисъл на тази дума. Тя е ЛЮБОВНИЦА. А ти си алчен и искаш да я имаш само (постоянно) за себе си. Няма да стане, защото тя е родена да бъде ЛЮБОВНИЦА. И, естествено, ако бъде съпруга на теб, ще бъде ЛЮБОВНИЦА на друг. О, колко лошо…
С последната стана така:
От една година вече отегчавах предишната. С течение на времето нещата се променят познато: жените упрекват, мъжете се оправдават. И в една мъглива пролетна сутрин, айде малко по-конкретно, беше 27 март 2000, аз заявих , „че не съм направен да й слушам глупостите”, и се врътнах на пети и затръшнах вратата на разрушения таван, където живеехме…
Навън валеше не точно дъжд, а воден прах. В такова време се чувствам в собствени води. И бях облечен в мръсни брезентови панталони, очукани армейски боти, черно,избеляло до сиво армейско яке, носех къдрава черна брада, направо кошмар…
Около Народния театър срещнах един познат, също поет. Той ми каза, че имал кашон мавруд, напомни ми, че днес е 27 март, празник, международният ден на театъра и да го придружа до Народния, защото и двамата сме наградени за последните си книги, и да влезем на церемонията, за да си получим статуетките…
– Не искам – казах аз.
– Защо?’ – пита той
– Защото си взех чека, а статуетката не ми трябва, защо ми е, орехи ли да си чупя с нея?
– Имам кашон мавруд за вътре в залата, ела, ще бъде забавно, ще се постараем…
Това реши ситуацията. Влязохме. Настанихме се на първи балкон. Взехме си наградите (аз моментално после загубих моята в едно поредно такси) и започнахме да пием. Нямахме тирбушон и постоянно крънкахме писалки от съседите, за да избутваме тапите на бутилките. Писалките се чупеха като солети… А виното се лееше и постепенно изчерпахме реда, на който бяхме седнали.
Тогава се обърнах назад. И я видях. Беше тъмнокестенява, облечена в благородно сиво, крехка малка дама, секваща дъха, караща въздуха наоколо да свири и трепери. Не я попитах дали има писалка. Казах:
– Какво ще кажеш за бутилка вино в тоалетните (те са стерилно чисти и мраморни със свежи оранжеви дивани от плюш) на Народния.
– Да – каза тя.
И отидохме. И не помня за какво и дали изобщо говорихме, докато пихме. Само знам, че след половин час вече бяхме в едно такси, което ни отнасяше към Студентски град, който в онази конкретна ситуация и в конкретно този текст, изпълнява ролята на Рая.
Така минаха шест години.
Шест години, преминали като куршум край главата ми.
Шест години като
шест само минути.
Тя ме напусна само преди месец. Това ме накара да осъзная
много болезнено, че всеки на този свят прави нещо без Мен!
0 Коментара