Моята приятелка Мая е самотна майка. Изцяло. Мая никога не е живяла заедно с бащата на Божидара, който така и не признал детето си.
Негова си работа, смятам аз, обаче страшно е загубил. Защото Мая и Божидара са изключителни момичета. Вдъхновяващи. Чуйте:
Когато ражда Божидара, Мая е на 26. Тя живее в родното си село, разположено по красивите склонове на Врачанския балкан и носещо романтичното име Синьо бърдо. По това време (преди малко повече от 20 години) селото все още е пълно с хора, има много цехове, стада домашни животни, гъски и кокошки, градините преливат от плодове и зарзават. Мая изкарва тежка бременност, която завършва с преждевременно раждане. Бебето се появява в седмия месец в болницата в Мездра, където не могат да поемат грижите за него. Много скоро след раждането миниатюрното момиченце е транспортирано до Враца. Само, без майка си. Освен, че не й е позволено да придружи своето новородено бебе до съседния град, на притеснената и уплашена Мая не е дадена и никаква конкретна информация за състоянието му. Понеже, както доста от нас може би вече са разбрали на собствен гръб, за повечето лекари тук родилката не е човек – обикновено
родилката представлява просто един досаден вайкащ се проблем,
който все нещо пита и непрекъснато реве. Както и да е, във Враца Божидара е оставена в кувьоз. Информацията за състоянието й е меко казано оскъдна.
Мая пътува редовно между Синьо бърдо и Враца, за да вижда бебето, като с притеснение и надежда очаква то да достигне заветните 2.400 кг и да бъде изписано. Детето наддава твърде бавно, но всички молби на Мая да носи в болницата кърма за своето бебе биват категорично отхвърлени. Повече от два месеца по-късно кота 2.400 все пак е достигната. И ето я Мая, с едно мъничко бебенце, което може да прегърне за първи път цели 60 и кусур дни след неговото раждане, щастлива, уплашена и съвършено неподготвена за това, което предстои.
Майката на Мая, която й помага с бебето вкъщи, първа забелязва, че детето не се заглежда по движещи се обекти. Малко по-късно едното око на Божидара започва да сълзи. В болницата им казват, че най-вероятно детето е с конюнктивит. Нито тогава, нито по-рано – при изписването, някой е счел за необходимо да запознае Мая с рисковете, свързани с изкуственото подаване на кислород в кувьоза. Нито един лекар не се е сетил да я инструктира да наблюдава детето си и да следи за признаци на проблеми със зрението. Или поне да я предупреди, че такива са възможни и – още повече по онова време – твърде вероятни. Около месец по-късно, диагнозата „конюнктивит” вече е съвсем неубедителна. Обаче за напълно лишената от предварителна информация Мая новината идва като гръм от ясно небе: зрението на детето е тежко и необратимо увредено вследствие усложнения, свързани с преждевременното му раждане.
Подаден й е прекалено много кислород в кувьоза
„С две думи, дъщеря ви е сляпа, рекли им в болницата, а сега си я взимайте вкъщи и си я гледайте, желаем ви приятен ден“.
И Мая продължила да си я гледа. Тъй като за целта трябва и да се работи, Божидара още съвсем малка тръгва на детска градина. Междувременно двете са се преместили в Ботевград, понеже в село цеховете един по един затварят и има все по-малко работни места. Божидара е записана в масова детска градина. С връзки, тъй като там не я искат – не знаят как да се грижат за деца като нея. Впоследствие се установява, че страховете са били излишни: Божидара е спокойно и жизнерадостно дете, което си седи мирно и непрекъснато говори – играе на учителка. Когато Божидара е около двегодишна, държавата най-неочаквано се сеща за нея под формата на едно писмо. С него Мая бива уведомена, че Божидара трябва да се яви на специална комисия за специален преглед, след който ще може да бъде записана в специалното училище-пансион за слепи в София. Схемата значи е такава – до седемгодишна възраст някак си си отглеждаш сляпото дете вкъщи, после (ако можеш) го изпращаш в София в училище-пансион, а после ти го връщат обратно у дома или (ако има късмет) получва място в блока на слепите в кв. „Надежда”, както и някаква минимална социална помощ от държавата и формална работна позиция по линия на Съюза на слепите. И толкова – незрящите следва да останат скрити и изолирани и никой никога да не бъде конфронтиран с тях и техните проблеми. Освен когато
в крайна сметка ги види да просят по ъглите
Да, обаче това са Мая и Божидара и там правилата са други. Двете отиват в София и първо живеят без наем при роднини, в страхотна теснотия и мизерия. След това излизат на свободен наем с други роднини, с които делят разходите. Години по-късно ще им бъде предоставено общинско жилище в кв. „Надежда“, където двете живеят и сега. Божидара е записана в училището за слепи, Мая работи. В депото, където по цяла нощ чисти трамвайни мотриси.
Въпреки дългото и неудобно работно време на Мая, Божидара не нощува в пансиона, а бива прибирана всяка вечер, събота и неделя също прекарва вкъщи. В крайна сметка тя си има дом, а и атмосферата в училището не е от най-ведрите. Както във всяко изкуствено създадено, изолирано общество, там има немалко конфликти и напрежение. Пък и някои от учителите се оказват с твърде нисък праг на търпимост… Изобщо неприятни истории бол, но Божидара кара напред и си пее. Всъщност, тя пее от съвсем малка. Ама пее наистина.
Но това е малко по-късно. Първата сериозна публична изява на самоуката Божидара е свързана с шоуто Big Brother. Още ученичка, тя пее на благотворително събитие за набиране на средства за модерни кувьози в български родилни отделения и впечатлява публиката и екипа с таланта си. Тази изява показва на момичето, че
неговият път са музиката и сцената
Досегът до шоуто обаче индиректно е свързан и с една сериозна неприятност. Тийнейджърката Божидара решава, че е важно да изглежда перфектно, и започва да ходи на фитнес с присъщите за нея ентусиазъм и хъс. И май прекалява, защото малко по-късно получава тежък припадък, след който се налага да започне ежедневен прием на медикаменти. Лекарствата се водят животоподдържащи, трябва да се изписват всеки месец и да се приемат за неизвестен (но със сигурност дълъг) период от време, имат и някои неприятни странични ефекти. Мая отново е много притеснена за здравето на дъщеря си, която обаче изобщо не се държи като човек, имащ нужда от животоподдържане. Божидара пее непрекъснато, налага се Мая да я придружава по концерти, изяви и турнета, а след завършване на училището Божидара започва уроци по народно пеене и кандидатства в СУ, специалност „Музикална педагогика”.
През цялото време Мая се бори сама с какво ли не. Общинското жилище е влажно, мрачно и непрекъснато се нуждае от някакви ремонти, да не говорим за вечната и май обречена битка с проклетите дървеници. Трамваите са с високи стълби, ватманите очакват всички пътуващи да са в отлична физическа форма и никога не изчакват спокойно на спирката, улиците са целите в дупки, тротоарите – тесни.
Съседите задръстват стълбищната площадка с подпетени обувки и не желаят да отчетат, че извън естетическата страна на въпроса, това е огромен проблем за човек, който не вижда. Несвикнали с незрящи, другите хора се отнасят към тях или крайно нетактично („Ама съвсем сляпа ли е? Не сте ли я водили при специалист?”), или обидно назидателно („Гледай я сега тая, къде е помъкнало горкото момиче по трамваи?!”), или правейки се, че Божидара не съществува („Как е Божидара?” – питат Мая с насилена любезност, докато самата Божидара се намира точно пред тях, застанала плътно до майка си).
А трябва и да се работи, защото социалните помощи са напълно недостатъчни и не могат да осигурят физическото оцеляване на двете жени. След депото, Мая чисти в една къща в Симеоново, която напуска с погнуса след няколко месеца („Обвиняваха ме, че крада бонбони, които синът им всъщност лепеше по мебелите за забавление”). После започва да се грижи за възрастни хора със здравословни проблеми. А после, малко преди да приемат Божидара в университета,
за огромен мой късмет, Мая дойде при нас
За първи път се запознах с нея преди около десет години, когато започна да се грижи за мой роднина, който вече не можеше да се справя сам. Още тогава ми направиха силно впечатление нейната коректност и трудолюбие, любезното й отношение, както и изключителните респект, уважение и разбиране, с които се отнасяше към възрастния човек в тази нелека последна част от живота му. По-късно, когато имах неблагоразумието да се окажа сама вкъщи с две породени момченца, без колебание потърсих услугите на Мая. Още при първата им среща, големият ни син (тогава на около година и половина) видимо я хареса. А за новороденото тя си беше част от пейзажа от самото начало, общо взето се радвам, че поне не ѝ викаше „мамо”. Скоро тя и Божидара се превърнаха в част от семейството ни. Децата дължат именно на нея част от своето възпитание и разбирания за света. Между другото, аз също. Защото тя ми показа що е то човешко достойнство в екстремната му форма. И оптимизъм. И сила.
Както за децата, така и за мъжа ми и мен беше много трудно да се разделим с Мая, което се наложи наскоро по обективни причини. Тези дни ми беше казала, че е намерила нова позиция. Възрастна жена в много тежко състояние, но пък семейството е свястно и плащат нормално. За съжаление уговорката отпадна – дамата почина, още преди Мая да се е запознала с нея. А Божидара пак започва лекции от септември. Тази година ѝ предстои дипломиране, а освен това на есен започва работа в едно читалище – ще преподава музика на деца.
Ето тук ще оставим Мая и нейната дъщеря. Ще им пожелаем щастие и успех и ще си обещаем да се сетим за историята им следващия път, когато нашите собствени проблеми ни се сторят сериозни и непреодолими. И няма да се притесняваме за тях – Мая и Божидара ще се справят. Защото притежават огромни запаси от хумор, смелост и любов, а любовта, знаем, е сляпа.
0 Коментара