Преди няколко дни бях потънала в „Секс, мусака и революции“ на Лола Монтескьо и фейлетонът „Джордж Клуни от Красна поляна“ ме хвърли в размисли. Ако не сте го чели, да ви кажа: в него се разглеждат три основни типа български мъже, от които идеалният вариант се оказва Симпатягата.
Той е свястното момче, което пред погледа ти се превръща в отговорен мъж, не се притеснява да живее с приятелката си и прави всичко възможно да разполага с необходимия бюджет за едно семейство, та даже и отгоре. Симпатягата е забавен, готви и мие чинии и те обича точно както би се искало на всяка жена да я обичат. Ако Джордж Клуни живееше в България, и по-точно в Красна поляна (или Лагера, Дружба или Лозенец, все тая), то той би бил Симпатягата.
И тогава ме осени – моето момче е Симпатягата.
Но с няколко условия.
Първо на първо, моят симпатяга не е Джордж Клуни, а Адам Лавин. Черната коса, свъсените вежди, сериозните очи, наболата брада – всичко е налице. Фактът си е факт (дори и само аз да го виждам) – всяка вечер в дома ми влиза Адам Лавин, електротехникът, след поредния тежък ден, с натежали крака, обути в работни обувки. Всяка вечер котката ни (която е жената вкъщи доста преди аз да вляза в картинката) и кучето ни (което се намести удобно на любимата ни изтривалка пред банята и в сърцата ни, само защото аз от малка искам космат и лаещ любимец) посрещат на вратата Адам Лавин, без дори да го осъзнават. И всяка вечер аз си лягам до него, напълно осъзнавайки чия глава е на съседната възглавница.
Само че моят Адам Лавин е много по-готин от онзи, американския, вокала на Maroon 5. Първо на първо, по негови собствени думи, моят Адам няма „такъв гейски гласец“. Не че не харесвам този на американския Адам, много го харесвам. Ама друго си е да чуеш нисък, адски плътен и сериозен тон, който нарежда на Фрея, хъскито ни, да се самонакаже, защото пак се е напишкала от радост на грешното място.
Второ, моят Адам може да извършва домакинска работа
от всякакъв вид безупречно. Не съм живяла с американеца, но някак се съмнявам да може да сготви всичко: от чушки с ориз до пържолки в марината от 27 неща и панирани домати и същевременно да знае откъде се пуска пералнята.
Трето, онзи ми ти Адам от Лос Анджелис може да прави хитове на 3 дена веднъж и да припява на шоутата на Victoria’s Secret, ама съм почти сигурна, че няма да може да накара всичко от огромна сграда, през картина, та до празна бутилка от вино да светне и то красиво.
И четвърто, пето и шесто, моят Адам Лавин си е моят, и се казва Иван. Никой не може да го замени, било то певец, летец или борец. И ще ви кажа защо.
Като тийнейджър вярвах, че любовта остава в една връзка,
ако с гаджето ти имате еднакви интереси. Точно затова много страдах, когато се оказа, че с първото ми сериозно гадже нямаме нищо общо. Аз не можех да карам ски, той не четеше книги. Аз умирах за романтика, той умираше по малко отвътре с наближаването на Свети Валентин. Любовта с него трая точно три години, като написана от Фредерик Бегбеде – месец по месец заглъхваше и накрая изчезна. Но аз си взех поука и в следващите си връзки съзнателно или несъзнателно търсех еднаквостта. Пътуването, книгите, няма значение какво, трябваше да има нещо общо между нас. Оказа се, че това общо също не е достатъчно – любовта отново или се поддаваше на лошите обстоятелства, опаковаше си багажа и си тръгваше, или направо намираше една отвесна скала, изправяше ме на ръба й и нежно ме бутваше в пропастта, успокоявайки ме по пътя надолу, че „вината не е в мен“.
Многократно си казвах:
щом с него, с когото толкова си „пасваме“,
не се получи, то с кого изобщо би се получило? Съдбата тихичко се изсмя на риторичния ми въпрос и вместо отговор смигна към Иван.
С Иван се познаваме от почти десет години – запознахме се по времето, когато аз бях девети или десети клас, а той беше гадже на една от най-добрите ми приятелки. Приказката с него винаги ми е вървяла. Вероятно поради тази причина останахме приятели и след като той се раздели с възлюбената си, моята приятелка. Можем на пръсти да изброим гаджетата си, защо сме ги харесали, какво ни е разочаровало в тях и защо сме се сбогували с досегашните си връзки. Била съм му на гости във всичките му ужасни квартири, заедно сме гледали шоутата на вентролога Джеф Дънам, поплаквала съм си на рамото му и съм хапвала от вкусните му манджи. Не мога да кажа, че никога не ми е хрумвала идеята да сме заедно, но вероятно никога не съм я възприемала сериозно,
докато той не направи крачка към реализирането й.
Отне му около 2-3 месеца, няколко порции домашно пържени картофи, прочитането и изглеждането на двете екранизации на „Кери“ и един отказ да ме пусне да се прибера, след като отпразнувахме имения му ден. Оттогава минаха почти две години и аз вместо наистина да си тръгна, останах да живея с него.
Не се опитвам да кажа, че двугодишната ми връзка е неразрушима, идеална или че на нейна база бих се наела да раздавам съвети на хора с разбити сърца какво трябва да направят, за да си намерят перфектния партньор и да са щастливи с него. За тези неща питайте някого, който е празнувал златна сватба и все още не може да спи добре, ако половинката му я няма в общото им легло. Но отношенията ми с Иван ме научиха на няколко неща.
Първо,
общите интереси нямат почти никакво значение,
стига да не се пренебрегвате един друг заради хобитата си и да не пренебрегвате тях заради другия. Аз обичам да гледам футбол, волейбол и тенис, от които той разбира почти толкова, колкото и аз от неговите компютърни игри. От двама ни аз съм богът на книгата и текста, а той е Прометей – може да освети всяко кътче в апартамента и сърцето ми. Той е cat person и казва, че аз съм dog person, защото не ми вярва, че съм и двете. Аз ненавиждам риби, той, ако имаше възможността, щеше да си направи аквариум с размерите на Арена Армеец. И така нататък, и така нататък. Това, в което еднаквостта е наложителна всъщност, са ценностите и възгледите. И грижата един за друг.
Антоан Сент-Екзюпери е казал, че любовта не се състои в това
двама души да се вторачат един в друг,
а в това да гледат в една посока. И, естествено, бил е безмилостно прав. Можете да се гледате на воля в първите три месеца от връзката си. Но ако после обърнете поглед напред и видите различни неща пред себе си, това рано или късно ще се превърне в иглата, която ще спука розовия балон, пълен с хормони на щастието, и ще ви разочарова непоправимо.
Обичам Иван, защото с него, поне засега, гледаме в една посока. Обичам го, защото той е най-довереният ми съветник, без да се е насилвал да бъде такъв. Обичам го, защото само едно споглеждане ни е достатъчно, за да избухнем в смях за нещо, което никой друг не е разбрал. Обичам го, защото направи мястото в апартамента ни и сърцето си най-уютното за мен.
Обичам го, защото познава и приема лудостите ми,
защото веднага щом ги изпусна от допустимите граници, той е там, за да ми го каже. Обичам го, защото е готов да разпъне диван в 9 часа вечерта, защото така ще ми е по-удобно да чета любимата си книга.
Преди време бяхме попитали една позната и женена от повече от 30 години жена как може да си сигурен, че партньорът, който си избрал, е правилният. „Най-важното е, отговори ни тя, като си легнеш до него, да ти мирише на хубаво“. И нямаше предвид да ти допада парфюмът му или новият му душ-гел, а миризмата, която естествено се излъчва от тялото му. И ето, това се оказва достатъчно. Обичам Иван, защото вечер, когато си легна до него, ми мирише на хубаво.
0 Коментара