Любовта на 45-годишния мъж

“Любовта на 45-годишния мъж” e най-новият роман, който току-що излезе на пазара, на писателя Калин Терзийски. От него е следващият откъс. “Любовта на 45-годишния мъж” (изд. “Сиела”) е роман за личната революция на един мъж на средна възраст. Той се опълчва срещу съществуващите норми на обществото и побеждава – не чрез насилие и омраза, а чрез смирение. В този смисъл романът е история за смирението пред собствените чувства.

Главният герой, Антон К., се влюбва и става жив и страстен борец за правото на всеки човек да чувства така, както той самият иска. А не както се очаква от него. Той става неуморен адвокат на любовта, която според него е винаги и във всеки случай невинна. И с тази своя борба рискува да стане антипатичен.

Но коя истина не рискува това?

14-а глава

КАТЕРИЦАТА

Усещах, че нещо не е наред. Откога не се бях вълнувал? От отдавна.

Не възрастта ми, естествено… някой ще се изсмее, ще подвикне: я стига с тая възраст! Така де – не възрастта ми беше причина да съм сух и хладен човек. И да страдам от това.

Май принадлежах към категорията на тия, които бяха много наранявани от живота. И сега се пазеха. Нали знаете такива хора? Преживелите катастрофи. Били са жизнерадостни или гневливи, страстни или повърхностни, но сега, след своята катастрофа, са станали плахи като сенки.

Аз бях плах. Нещо в младостта ми се беше пречупило. Не можех да определя – дали заради строгото възпитание или заради преживени разочарования. Не бях преживявал някаква кой знае каква катастрофа… М-да. С изключение на една много продължителна връзка с жена. Която беше самоубийствена и едва не завърши с истинско самоубийство.

След това цели няколко години бях нещастен. Депресията ме съпътстваше. Точно тогава набързо се ожених и се родиха децата ми. Годините минаваха. Аз се пазех от чувства. Има такива хора. Да. Оная ужасна любов, която не искам и да си спомням – тя ме направи така предпазлив. Думата е точно предпазлив. Не, думата не е предпазлив… Думата е ампутиран… Думата е лишен… Думата е уплашен… Думата е копнеещ като животно зад стъклото на лабораторен аквариум… Не знам точната дума.

Чувствата се зараждаха в мене, усещах кълновете им. Виждали сте покълващо жито? Усещах как кълнят чувства в мене. И аз подбирах с треперещи пръсти покълналите зърна и ги изхвърлях в студен стоманен контейнер.

Явно нещо беше причинило ужасна и непосилна болка в миналото ми. Но аз даже не я помнех. Помнех, естествено, тази жена, с която преживях ония любовни…хм, страдания…помня я добре. Но не помня страданията. Спомените ми са също сухи. Все едно нарочно е минал екип и ги е стерилизирал, мумифицирал. Защото болката е ужасно нещо. Но и влажно нещо. И ако се изсуши добре – заглъхва. Спомнях си подробностите. Но не помнех никакво чувство. Спомените ми бяха като мумии.

В психиатрията има такова състояние – анестезия долороза психика. Прочетох за него в някакво списание, в което имаше статия за мен. Тази статия за мен беше от времето, в което водех едно странно предаване по телевизията. И бях станал доста известен. Странно съвпадение. Точно в тоя брой на списанието се описваше това състояние. Анестезия долороза психика.

Болезнена душевна безчувственост.

Страдащите от това нещо страдаха именно от факта, че не могат да изпитат чувства. Не могат да обичат близките си, да се радват на любимите си и да изпитват нежност към децата си. И това ги хвърляше в ужасни самообвинения.

Аз не се самообвинявах. Аз добре знаех, че моята анестезия е защита на душата ми. Тя явно беше погълнала своето количество болка и повече не можеше да поглъща. И се беше запечатила. Даже не можех да преценя точната причина за това запечатване.

Спомням си – когато бях на 25, с Антония – така се казваше тази жена…с която преживях толкова много и която някак безчувствено помня – спомням си как се скарахме за първи път. Страшно много. Беше ужасно. Тя беше ходила на някаква екскурзия в чужбина. Социализмът наскоро беше свършил и хората ходеха на екскурзии извънредно лакомо. Естествено. Как иначе. Като кучета, държани дълго затворени в тъмна барака. България беше тъмна барака тогава. И това момиче, тази жена…Антония – точно като млада и красива кучка, пусната на свобода, отиде в някаква централноевропейска страна, на която не искам да си спомням името и от която все още ми се гади. И се върна оттам с особена усмивка.

И още на първия ден след пристигането си у дома ми каза, гальовно и извинително, с много театрално съжаление в гласа: Аз правих…аз спах…правих любов…с един…мъж там.

Аз изпитах тогава нещо като удар със стотонен чук в гърдите. Помислих, че ще умра. После тя – още по-разчувствана и истерично разкаяна – ми каза: после и с още един…съжалявам, много съжалявам…направих го…не го исках аз, а Моето Тяло…

О, Боже! Моето тяло – как звучеше само! Толкова лъстиво и природно, самодоволно и женско!

Изпитах ужас и отвращение към това похотливо тяло.

И още по-ужасно: изпитах силно желание за него. От което още повече ми призля. Представих си я: потна и разгонена – с тяло, искащо удоволствия. Тя беше на 23. Мускулеста, красива и жизнена като кошута във влажна гора. С влажни очи. И току-що отдала се на двама мъже. Заради проклетото тяло.

Каква погнуса!

Щях да умра тогава.

Оттогава намразих тая страна, в която тя беше ходила. Особено мъжете й. Тайно и срамно ми се искаше и аз да спя с техните жени. Става въпрос – с жени от тая страна. Все едно те бяха собственост на мъжете на тая страна. Да, искаше ми се. Срамно и неволно. За да си отмъстя. Смешно ми беше. И повръщах от отчаяние. Намразих тая страна. Също така – и цяла Централна Европа. И екскурзиите.

И може би – жените. И техните тела. Които имат потребности. Подсъзнателните отвращения и омрази явно имат склонност да се прехвърлят от частното към общото.

Спрях за една година да докосвам жени. Не се разделих с Антония. Просто не я докосвах. Всъщност – докосвах я. Но така, както се докосва труп. Даже правех всичко възможно тя да не забележи това. Държах се уж мило. В края на краищата, аз трябваше да изиграя ролята на съвременен и толерантен човек…на либерален човек… И се правех, че съм напълно ведро примирен с положението. Но я докосвах така, както се докосва студен труп. Лежах до нея в тъмното и потръпвах.

………………

И така. Бях овладян от удивителната красота на Д. И разгневен от мисълта, че цял живот обстоятелствата са ме принуждавали да потъпквам естествената си любов към физическата красота.

Имах нужда от размисъл. Когато искам да помисля, аз отивам в зоопарка. Животните имат такива многозначителни физиономии, че човек размишлява добре сред тях. Искам да кажа, че лицата на животните приличат на маски на хора. Хвърлят мисълта на човека към разни разсъждения.

Примерно за това, че хората са животни.

И също така – че всъщност не са точно животни. А и към мисълта, че всеки човек прилича на някакво определено животно.

Или обратното – много хора приличат на карикатури на животни.

Смешната и донякъде жалка трескавост в очите на гризачите прилича на трескавата живина в очите на бабите. Пъргаво и алчно тичащи към някой щанд за евтини тенджери с тефлоново покритие. Но пък мътната мудност в очите на нутриите прилича на мътната мудност на пийнали бира, дебели и безработни мъже. Гледащи по цял ден телевизия.

Това, естествено, са си мои смешни наблюдения. На всеки друг тия лица и очи ще изглеждат по друг начин.

Аз имам една приятелка в зоопарка. Една катерица. Някакъв много интересен, американски вид. Сравнително едра, сивкаво-кафява, с две-три хубави, светлобежови райета на гърба. Не прекалено трескава и припряна като другите катерици. Явно заради по-големия си ръст тази беше някак благородно вяла. Пъргава – естествено. Но не нервно пъргава като дребните си посестрими. Те са направо ужасни. Смешни са. Обичам и тях, но ми се струват прекалено истерични и треперливи. Превъзбудено събират зимнина. Запаси. Същински хора.

А моята приятелка, която се казваше (поне аз й казвах така) Мира, беше благородно бавна. И тя понякога потрепваше. Само отвреме навреме. Но по-скоро от някакви далечни, неземни сигнали, а не от обичайните шумове.

Отивах при нея и си говорехме. Тя говореше с моята уста, с моя вътрешен глас, но аз приятно се уповавах на това, което казва. Наистина имах чувството, че говори тя. И въобще не исках да намесвам глупавия си разум, за да се убеждавам, че си говоря всъщност сам.

……………….

Когато застанах пред клетката на катерицата Мира, тя белеше един зелен орех. Вече почернял. Жилавите корички падаха на пода на клетката. Тя ме изгледа.

– Здравей, – казах аз. – Аз май се влюбих.

– Здравей, – каза Мира. – Това е чудесно, – и гласът й беше нежен някак си. Иначе не показваше кой знае какви емоции – просто си говорехме. Но сега в гласа й се прокрадна нежна нотка. Все едно – повей от някаква нейна си носталгия.

– Да, май се влюбих. В едно момиче. И то е ужасно красиво. Красиво… Влюбих се в красотата му. Дали това…е добре? Направо изпитвам срам! И се бунтувам, Мирке…знаеш – цял живот съм се покланял на друго…

– На какво? – усмихна ми се тя. Тая мъдра моя приятелка, катерицата.

– Ами…уф…нали сме говорили…аз все съм отбягвал телесното. Все съм възпявал душата. И сега се разбунтувах. Видях едно…едно младо момиче. Една жена. Красива по един такъв…Ултимативен…

– Я не се занасяй, – засмя се Мира, – казваш хубава – разбрах, няма нужда да изпадаш в някакви…

– Да, хубава. Много хубава, – вдишах и издишах дълбоко и ми стана много приятно изведнъж. От това, че въобще си мисля за Д. И че мога да поговоря за нея. Само мисълта за нея, пък още повече – и говоренето – ме караха да се чувствам като дете сред гора от сладкиши…като младо куче сред прекрасна пролетна ливада с билки.

– И? – погледна ме с ъгълчето на умното си око катерицата. Усмихваше се. Тя беше жена все пак. Мъдра жена-катерица. Хубавото между нас беше това, че се обичахме и си говорехме, без да изпитваме напрежението, което изпитват съществата от различни полове, но от един и същи вид. Ние бяхме от различни видове. И тоя факт запазваше любовта, но премахваше напрежението.

– Ами…добре ли е това…не е ли…срамота? – засмях се аз. – Та тя е и толкова млада, ебати…

– Е, ти така се срамуваш от любовта си, че чак почна нещо и да псуваш? – засмя се Мира.

– Така си е – смутих се и се засмях пак. Бях като момче пред нея. Аз – с побелялата си грива и бялата си брадичка. Хм.

И й разказах за запознанството ми с Д. За това как първо съм избягвал да гледам снимките й. За моите страхове от чувствата. За моята боязън, че започна ли отново да чувствам, ще бъда ужасно наранен. Бях й разказвал и преди за това. Но сега го свързах с Д.

Разказах и за това, че съм се пазел, но сега вече не мога да се пазя.

Повече не искам. Не мога. Разказах и за гнева си.

Гнева от това, че така ме е изкривило проклетото време, проклетото общество, проклетото ми възпитание…проклетия ми Цял Живот…та да се страхувам, да се срамувам и да избягвам телесното. Да избягвам естествено приятното…да подозирам удоволствията и да наказвам душата си – заради нейните желания.

Имам предвид – естествените желания. Това, което обществото със злоба наричаше похот.

И сега аз – разбунтуван – отхвърлям на инат, като закъсняла и прекалено силна реакция, отхвърлям всичко душевно, духовно…и се хвърлям във физическото и в младото…

…и във възторга си от първичното и от телесното…като някой луд! Като държано на верига животно.

Разказах й, че съм се влюбил в Д., но още даже не знам, дали съм се влюбил, но може би по-точно…по-точно – ужасно ми се ще да се влюбя! И то именно в нейната телесна красота, в нейните 22 години – наполовината на моите. И в цялата тая жизненост и радост. Които ми липсват.

Но тогава катерицата Мирка наведе очи.

– Това не си ти, Антоне. Не си ти. Не се хвърляй така…злобно – каза катерицата.

– Ама това съм си точно аз! – възкликнах с вълнение – Аз съм си това!

– Не си. Я си помисли! Не я ли хареса не заради двайсетте и там колко години…не заради красивия й малък нос и големите очи…а заради това…

– Оф, разбирам какво ще кажеш! – въздъхнах аз.

– Не я ли хареса, защото тя…те е потърсила? Защото те е поласкала?

– Е, нали няма сега да ме изкараш чак пък толкова суетен? Аз не съм чак толкова жаден за хубави приказки…не съм чак толкова жаден за внимание! – казах уж насмешливо, но ме беше и малко срам.

– Не миличък…искам да кажа…ти си харесал това, че е мила и ласкава…че е добра…топла…че ти обръща внимание…че е жива и жизнерадостна…Нали тя те е потърсила и ти се е усмихнала…там – по електронен път. Тя е отворила вратичката. И я е отворила…как да кажа…хм, мило и ласкаво…Отворила е вратата на сърцето ти с усмивка… Не те ли е възхитило всъщност точно това…че тя може да те спаси…че тя те спасява от студа?

…а това, в края на краищата не са никакви физически качества! – така каза катерицата Мира и аз я погледнах с възхищение. Много мъдра катерица, наистина.

Въздишах три минути и след това погледнах пак катерицата. Тя си белеше ореха и мигаше с големите си влажни очи. Сега все едно си беше просто катерица и не можеше да говори. Беше потънала в хладното и тъмно езеро на истинската, безмълвна Природа.

– И все пак…- казах, пълен със сладко и горчиво, и прекрасно чувство аз, защото пак бях овладян от мисъл за Д. – и все пак, мила Мира, физическите неща…физическата красота е много важна…нали? Няма да я презираме, нали? Тя е много, много важна!

– Е, щом казваш…- засмя се катерицата.

И двамата се засмяхме и заговорихме за други неща.