Започвам този текст за трети път. Първият път беше преди болницата. Вторият, след като ме изписаха с ампутиран апарат за възпроизводство, а вероятно поради въздействието на упойката, като го прочетох днес, се смях много и много се чудих. Едно текстче в стил “Кари Брадшоу” – остроумно, изстрадано, преживяно и облечено в думи коктейлче от емоции с чадърче от мацешки кикот. Но животът ни разклаща като зарове в шепатана Бог и понякога в някои игри малкото е повече!
Този текст претърпя катаклизми и обрати, досущ като мен. Точно както и мъжете, които ме влюбваха и на които аз взимах съня и апетита. Сега пиша утробно свита, за да не чувствам болката на онова място.
Повече не можеш да имаш деца – ми каза докторът при изписването. Голяма работа, щях да си кажа преди време, и без това съм от хората, които обичат децата, но ги избягват. За друго става въпрос в този момент. Как избирах мъжете до този момент и как ще ги привличам в бъдеще, ако изобщо има оцелели с вкус и подход за опитомяване на архиоптерикси. Изглежда, медикаментозното упоение ни подменя самоличността, като резултат от неутрализираната болка.
Болката, сигурна съм, ражда най-великото вдъхновение
и поради тази причина моето липсва, както силно се надявам да не проличи от текста. Медитирах, за да си го върна, но то се е вкочанило на дъното на хипоталамуса и думите ми са стреснати и неприласкани като току-що осиновени деца.
Утробно свита, за да не усещам пустотата, започвам отначало. С търпение и трепет, казвам си, с подострени рецептори, като при среща с мечтания мъж. Така ще подходя този път, защото вече няма закъде да бързам. На четирийсет и прашинки, както казват французите, вече имам една дъщеря и към нея съм в огромен дълг, какви деца, каква родителска реализация занапред?! Интересното, представете си, има връзка с мъжете. Дали защото, както казва Шопенхауер, единствената ни роля на нас, жените, се свежда до възпроизводството и мъжете ни избират именно по тази причина, както и обратното, или защото хормоналният дисбаланс ти събаря старите модели и представи, но като ти отрежат разните там органи, чрез които автоматически те лишават от опцията да се реализираш като инкубатор на животи, нещата рязко се променят.
Мъжът ни надушвал буквално с малка жлеза в носа, наречена хипокамп.
Никакъв парфюм не можел да излъже въпросната праисторичска жлеза, която точно сигнализира това ли е самката. Същият жлъчен и проклет Шопенхауер казва, че единствените мъже, които не могат без жени, са гинеколозите. И на това съм все по-склонна да вярвам в настоящия момент. Не усмивката ни харесвали, а здравите зъби, които на подсъзнателно ниво били гаранция за успех при възпроизводството. Като при избора на коне или на роби… Мъка! Амфороподобните очертания на силуета – знак, че всичко с придобиването и грижата за поколението ще е ОК. Как стоят нещата с избора на самката и има ли тя право на такъв? Или страдаме тъкмо поради неизбежността на заблудите, провокирани от цивилизационните ни натрупвания?
Няма начин, когато вече не е възможно да надушат в мен отзивчивата утроба, мъжкарите да не се объркат, нали така, при това, стъпвайки на стабилната основа на естествоизпитателите и мислителите през вековете? Съвсем доскоро (буквално допреди дни) харесвах лошите момчета. Губех си ума по мачовците, които бяха в състояние да укротят номадската ми природа и да ми направят живота интересен, по-често по незавиден начин. Сигурно все още щях да
оглупявам по кльощави дългучи с проблеми в комуникацията или откровени темерути
с мачистки профил, както би се изразил специалист по човешки характерови особености, ако не беше ми дошъл акълът. А по силата на диалектическото равновесие с него не бях си загубила перспективата да упражнявам ”тайнството на майчинството”, да ме извинят феминистките, неофеминистките, моралистките и почитателките на романтичните комедии.
Но такова беше положението! Нормалните мъже не бяха за мен. Нито аз за тях. Един-двама съм докарвала до странни решения за бъдещето, след като ги зарязвах отегчена до смърт.
Отървах се от свободния корабокрушенец, който оправяше стари часовници,
гледаше гълъби и ловеше риба на муха. Странникът с биполярно разстройство. След него си мислех, че ми е непосилно да се влюбя в психически уравновесен мъж. Всички бяха чешити! Неповторими! Блестящ генетичен материал! Един дори се видя фенотипно в протоплазменото си копие, което дойде на бял свят след моята патологична, непредполагана от докторите бременност. Това се оказа и единственият ни възможен общ проект.
Какво ли балансирах генетично, ако се вярва на натурфилософите, убедени във вродената ни способност да се стремим към успешно възпроизводство? Вероятно да укротя и провокирам закърнялата им способност да се закотвят и да изследват дълбочините и подмолията на женското психе? Уви, на нивото на бързо явяващите се провокации на модерното ни време тази амбиция, или по-скоро вроден стремеж, е обречен на катастрофа. Преди няколко години започнах да си задавам въпроса защо светът е пълен с жени, които въпреки усилията на мъжете до тях да удовлетворят всичките им прищевки, са нещастни. Чудех се защо след толкова напъни и загубени часове във фитнеси, с фризьори и козметици, пластични хирурзи и прочее консултанти по ослепителност, оставаха незабелязани. Мъжете сменяxа гаджетата си по-често от гледните точки относно приоритетите си, между които реализацията на парични постъпления в сметката, Формула 1, футбол, мацки, пури, автомобили и други свободноизбираеми спортове или хазартни игри.
Мачовците са момчета, обречени на непорастване.
Те този си инфантилиазис, както аз съм го нарекла, си го култивират ревностно и го бранят до кръв. Когато започнах да се интересувам от причините да остават до гроб хомо луденси, а жените пожизнено нереализирани като довереник и събеседник (алкохолик поне), започнах да се натъквам на прозрения.
Палавникът Оскар Уайлд казва: „Жените са твърде незрели, нахлуват в банята и потапят хартиените ни корабчета”. Блестящо! Един древен еврейски текст ми съобщи останалото от истината. Там просто се казваше, както и в повечето свещени текстове, които третират отношенията между половете и които сетне препрочетох с други очи, че жената е от „сътвореното сътворено”. Онова, от което са извлекли магичния субстракт, за да решат проблема на Адам със самотата му е навярно сянката му (думата за ребро на иврит има поне още три значения, като едното е тъмна страна, сянка), при това, докато той е спал блажено упоен от Бог, досущ като мен онзи ден на операционната.
Великият Дънов казва пък, че не за ребро става дума, а за сърцето на първия човек, чието име значи „червен”. Първите хора раждали от и със сърцето, което и да е метафора, ми се вижда прелестна и достойна за доверие, особено като става въпрос за родно място на прабаба ни. Ева е по-софитицираното, по-усъвършенстваното изделие на Бог и зачеването й е предизвикано от осъзнатата самота на любимеца на Бог. Само първотворецът не му бил достатъчен и Бог рискувал да го загуби, ако не го направел подобно нему – творец. Така сме се появили ние.
Основната ни задача била да върнем Адам на отца му.
Първо обаче трябвало да го изпедепцаме в нашето училище, където се действа по конспекта на змията. „Тя трябва да научи мъжа да увесели Бог, както тя (жената) него (мъжа). Да се слее с него и да бъде сянката” , пише в онзи древен текст. Съзнавам колко патетично звучи това, но за евреите от онова време Бог се е местонахождавал някъде в нас, в една точка в сърцето, за да бъдем съвсем точни, т. е. предполага се, че мъжките екземпляри би следвало да са центрирани и заинтересовани от самоизследването си и да са предприели пътуване към себе си чрез постоянни тренировки на нежния тренажор, който е жената до всеки един екземпляр с оплодителен орган в края на торса. Като се позамислих, то това съветва и при светото венчание и нашата църква. Обичай жена си като себе си!
Само че да заобичаш себе си, е предизвикателство велико!
Във всички текстове се говори за триъгълника – тя, той и Бог. Като Бог не е онзи от купола на храма, а Бог, чийто пръстови отпечатъци са навсякъде по нас, а пък дъхат му сме самите ние. Ще започне да става твърде теологично, затова спирам по въпроса. Само да поясня защо се промени интересът ми към мъжете, или по-точно – защо ми стана любопитно да си тествам женската природа като темел на изконния поиск на мъжкия дух към високите измерения на духовността, който порив би могъл да ги издърпа, ако се доверим на свещените текстове и на недотам приспособената ни да оцелява в разредената атмосфера на божественото женска природа.
Ето така започнаха да ме привличат мъдрите мъже.Онези без възраст, с уморени очи и истинско чувство за хумор, най-често проявявано под формата на самоирония и добронамерена, макар и побъркващо точна присъда на събитията и хората .
Харесвам мъжете като д-р Николай Михайлов, като Светлин Русев, като Антон Дончев,
като Джоко Росич и Анжел Вагенщайн, като Рангел Вълчанов и Стефан Цанев… изброявам имената на публично известни мъдреци, за да разберете какъв голям и тежък авторитет, какъв ум и еманация е моят нов любим. Той е преминал през зоната на заиграването със заблудите, с дрогата на изявите на мъжествеността, спрял е и е центриран, готов да се потопи в… сянката. Той живее с болестта, приел е условията й, разделил се е с безметежността на привидно безлимитните удоволствия и най-важно – той не се разочарова. Той не е дегустатор. Той не иска, но той е получил всичко. Той не плува до шамандурата, за да тича обратно, припряно в капанчето на плажа, където се протягат телата на новите изкушения и поводи за доказване на сработващата магия на феромоните. Той познава лично всичките женски лица на съдбата. Той няма нужда от оценка, а само от приемане. Той безпогрешно сваля мерките и класира жените в живота си не по изкусителността на плътските им релефи, не по сладостта на спомена, полепнал по кожата, а по въздушната диаграма на мисълта, звучността на гласа и харема, в който обитават думите на женската словестност, в която се облича най-висшата съблазън – онази на прамайката. Онази, която са прикадили в мъжкия ум Персефона, Евринома, Нут, Лилит, Ева, Деметра, Изида, Ищар и Кибела. Той не се захласва с бира в ръка по обиколките на Формула 1, не жертва минутите за разговор със себе си в гледане на футболни мачове. Знае, че красотата на жената е преходна и след като се спусне нощта на годините, остават само снимки, а те натъжават. Той не играе на игри. Дори бриджът му е чужд, защото знае, че не бива да се предпочита само едната мозъчна хемисфера, както да целуваш само едната гърда или да се взираш само в лявото око. Той е придобил таланта на женското осезание. Разбрал е, че само андрогинът може да се яви пред Бог.
Обичам този мъж. Търся него и него чакам.
На неговото посвещаване се надявам и съм благодарна на Бог, когато мога да се спускам с поглед в речните корита на набразденото му лице. Когато се взира с уморените си очи, които вече виждат само най-важното, усещам как разчита отпечатаната в зениците ми холограма на укротените емоции от миналите животи и вижда другото, което има да става.
Този мъж е моят учител и аз го почитам. Забравям за борбата за доказване и утвърждаване. Забравям себе си и живея чрез него.Той просто знае повече от мен. Знае останалото. Благодаря му, че споделя времето ни, толкова опоскано откъм духовност. Времето на ловци и жени със себеизява на дивеч или отровни насекоми. Живей, мили мои старецо! Както се казва в любимата ми любовна книга: „Тя беше щастлива, че единствена в самота ще бута инвалидната му количка и ще чува, макар и така рядко, думите му, износени в споделеното им безмълвие”. Това ми се споделя – безмълвието. Всичко друго изговорих, изкрещях, преболедувах и глътнах като огромната риба, която износила в търбуха си Йон, за да узрее за подвига да бъде себе си. Стига.
Омръзна ми от игри. Време е да станем деца,
за да ни допусне регламента на единствената истинска игра. Да се отдадем на любопитството и да потънем един в друг. Аз съм половината ИН, която прелива и попива белия спермотозоид на бог ЯН, той влиза в мен, за да запази неприкосновеността на границите ми, като ме защити отвътре с цялата мощ на божествения си имунитет…Тогава става хубаво. Когато спре да е интересно. Сбогом, момчета! Време е за мъжа. Онзи, който ще се прояви чрез мен. Няма да ме заобикаля, да ме прескача или да се опитва да се провре през тунела. Орфей слиза подир Евридика, защото няма друг начин да останат заедно. Чакам моя Хадес, който ще ми даде нара и ще ме отведе до подземното царство, в което ще се слея със сянката си, с мястото, откъдето съм тръгнала, за да стана небесна царица. Сега очаквам онези, призваните, да чуят песента, която Руми ми пееше в един сън: ….
Подир красивото и грозното, подир истинното и лъжовното, отвъд доброто и злото се простира широко поле, там ще те чакам, единствени мой. Тази вечер луната се изпразва и не е добра поличба за път, но скоро, съвсем скоро ще тръгна към теб, синко на бездната.
0 Коментара