Магията на бабиното село

Не мога да си обясня, какво толкова му харесват на големия град. От сутрин до вечер трябва да внимавам: да не закъснея за училище, като пресичам, в час, да не си изгубя ключа… Внимавам за това, внимавам за онова!

На село при баба, дядо, братовчедките и малкия Тошко не трябва за нищо да внимавам.

Едва я дочаках и тази зимна ваканция и ето ме с мама на варненската автогара и чакаме автобуса за село. Тя само ме изпраща, аз съм пътникът. Достатъчно съм голяма, на цели 12 години, та сама си пътувам. Какво като е зима, да не е краят на света. Хората на Луната отиват, аз до едно село ли няма да стигна. Снегът упорито трупа, но разликата между автобус „Чавдар” и руски ледоразбивач е почти никаква. Та след три часа борбено пътуване на „Чавдара” между снежните преспи, стигнах до село. Ето ги Веска и Пепи, братовчедките, наредени до магазина, и ме чакат. Ех, най-накрая пак сме заедно. А

снегът затрупал селото като на баба юргана,

като те завие, и не можеш да се обърнеш под тежестта му. И тихо, и бяло, и весело, и няма нещо, за което трябва да внимавам. Ваканция. Четиринадесет дни живот!

Събужда ме миризмата на питки и свиренето на чайника. Ох, и малкият Тошко, естествено, опитващ се да ме намери под завивката чудо.

Как започва денят на село през зимата, ли? Със закуската. Питки със сиренце, сладко от ягоди, липов чай, който саморъчно сме набрали с братовчедките през лятото. Ние, децата, аз на дванайсет, Веска на тринайсет, Пепи на осем и Тошко на три, като малки гарджета хапваме и говорим един през друг, защото толкова много се е случило и трябва да си го разкажем. Баба, приседнала на трикракото столче до печката, преде, слуша ни, клати глава и се усмихва. Тя винаги прави нещо, кога спи, честно казано, не знам.

Шапки, ръкавици, шалчета, два найлонови чувала и една стара автомобилна гума… Зимата е за пързалки.

Опитахме се да избягаме от Тошко, не успяхме. Той си беше като дъвка на коса, нямаше спасение от него. Е, ще го вземем, само да спре да плаче…

По пътя викнахме и двете близначки, на кръстницата Пенка децата. Помотахме се из село и не знам, по дяволите, кой даде идеята да се качим на могилата.

Баба разказваше, че не било могила, а гробница

Някога, много отдавна там било погребано богато младо момиче, с колесницата, с дарове и други съкровища. Имало и вход към гробницата. Иманяри го открили и влезли. Излезли на другия ден глухи, неми и побъркани. Колко е вярно, не знам.

Ние съкровище няма да търсим, ще се пързаляме. И както казват големите – речено сторено, тръгваме към могилата.

Тя се оказа по-далеч, отколкото си мислехме. Тошко почна да мрънка, че се изморил. Сложихме го да седне в гумата и с шала ми го дърпаме. После се оказа, че и гумата и дупето му се влачили по снега, но той геройски мълчал.

Доста време повървяхме, но стигнахме. Ама тя доста висока била! Е, сега няма да се отказваме, я!

Започваме изкачване. Минава ми мисълта, че определението „баир будали” за алпинистите е доста вярно. Пепи избира пътя нагоре, Веска и близначката носят гумата и чувалите, аз и другата близначка дърпаме Тошко. А тя могилата – камъни, замръзнали храсти и клони, ама като сме тръгнали. Чува се нещо като кучешки лай, едно такова дълго лаене… Ние още малко и сме на върха.

Не знам как се спънах и се хлъзнах, изпуснах Тошко

И близначката го изпусна и като се сурна това дете надолу… Ни камък, ни храст го спря. Ние след него да го хванем. Представете си пет стъклени топчета, хвърлени по стълбище.

Тошко дори не плачеше, изумен беше. Цялото му коремче издрано до кръв, където се е суркал върху заледените камъни и пръчки.

И какви са тези кучешки дълги звуци?

Гръмна пушка. Още веднъж. Гледаме, в далекото, един човек бяга към нас, спира, гърми с пушката и пак бяга. Тук вече желанието ни за приключение се превърна в много треперещо усещане. От студеното е. Ха, ама това е дядо. Познахме го, като наближи. Защо ли пък гърми с пушката?!

Сутринта дядо го извикали в кметството. Събирал кметът ловджиите от селото, защото слезли вълци близо до селото и трябвало да ги разгонят. Навлизат ловджиите в гората и гърмят с пушките, пускат кучетата, олелия вдигат да не вземат да влезнат вълците в селото. От гората зад селото се вижда могилата. Дядо ни познал в далечината. После разказва, че не помни как е стигнал от гората до могилата… заради вълците. Затова и гърмял с пушката, да ги разгони. За малко да стане селска драма,

ама нали Бог пази децата и пияните

Прибрахме се в другата къща, при вуйна и вуйчо. Тук вече стана страшно. Тошко, като видя майка си, ревна като магарето Бисер. Съблече го вуйна да го преоблече. Горкото малко човече, като че ли вълци го бяха дъвкали. Коремчето му цялото надрано, лицето му, дупето, коленцата, лактите синьо-лилави, приличаше на бонбон виолетка.

Аз си обух още един панталон, ако вуйчо ни бие, да не ме боли много. Не ни биха, но ни наказаха. Утре да четем книга и никакви пързалки. Нищо, след няколко дни е Бабинден. Много весел ден, бабите пощуряват, казва дядо, и се смее.

Събуди ни вуйна рано-рано, още е тъмно. „Ставайте, Бабинден е, ще ви водя на чешмата да ви къпя!” Беше ни простила, че за малко не погубихме Тошко. Ама какво й стана на тази жена, как ще ни къпе, навън сняг по-висок от мен?!

А тя, вуйна, пременена в носията си, шарената престилка, везаните риза и елече. Пременят ли се хората на село в носиите си, значи е празник. Та празник на бабите е днес. И за нас има носии, червени, шарени престилки, бели забрадки със синци и рунтави агнешки елечета. Няма значение,

ще изтърпим едно къпане, после ще празнуваме

На празник винаги ни черпят по чашка вино. То не било за деца, добре де, децата не са ли човеци?!

На селската чешма все майки с децата, аз с вуйна и братовчедките, мама е в града. Аз съм гражданка по документи, но пък по душа съм от село. Гражданите са внимателни, хората от село са свободни. Кое е по-добре !?

И баба Йордановица къпе децата, т.е. мие им очите и челцата и нещо нарежда под носа си. Тя е една стара и прегърбена, много мъничка. Питам вуйна какви ги дрънка тази бабичка. „Прави магия – казва –  да сте здрави цяла година”.

Вещица значи, така решихме с Веска, ама от добрите. Направи и на нас магия да сме здрави и весели. Може би цялото село е омагьосала, затова е весело на село.

Насред центъра на селото са се събрали всички баби, пременени, зачервени. И музика свири на живо, гайда, тъпан и акордеон. И нашата баба е там. Не че обичам да се фукам, но тя си беше най-красивата баба.

Като видите мъж, казва баба, ще го гоним,

ще го бием, докато не се откупи! Днес бабите командват.

Дамаджана вино обикаля от ръка на ръка. Пият бабите и жените танцуват ръченица, смеят се и… чакат.

Ето първия мъж, осмелил се да се покаже. Чичо Маленков. Погнахме го – деца, баби, жени. Бой с метли, със снежни топки. Той трепери от срах, а и тежко бяга с тези два метра височина и сто килограма. Предавам се, казва, само не ме бийте вече. Ето ви десет лева да се откупя. После го черпиха с вино, с пита и мед. Много парички събраха бабите, но доста мъже и дядовци си изпатиха. Смешно си беше, защото нали знаете какви са бабите -едни такива мирни, добри, никога не се карат и само изпълняват желания, а днес са други. Може би защото и вино пият.

Ето и дядо, задава се, погнаха го и него. Мисля, че баба най го налагаше. „Бай Тодоре! – викна леля Славка, магазинерката. –

Ние от теб пари не щем, ама да ни изиграеш оная, гагаузката.”

Току неизрекла, подхванаха музикантите гагаузкия танц. Слушали ли сте го? Най-тежкият и звучен български танц. Блъсна дядо калпака в земята, завърна ръкави до лактите, изправи челото, подхвана стъпките в ритъма, тежко и бавно пристъпва, като мъжки характер, аха планина ще премести.

Не се сдържа и баба, рипна и тя до него. Уж едра жена, а как ситни само, като пеперудка лека танцува. Смълчаха се бабите, леко потропват и се усмихват, на танца се радват.

Двадесет и първи януари е, зима снежна, преспи подпират къщите, а на мен изобщо не ми е студено. Не знам дали от музиката или от чашката вино, или от топлата медена питка, или от магията на баба Йордановица.

А хората в градовете, те просто не знаят как да се стоплят…