Нали я знаете песента Big in Japan? Интересно е, че въпреки известността й, почти никой не подозира за какво наистина става въпрос в нея.
Действието се развива на спирката до зоопарка в Берлин, където се събират наркомани. Сред тях има и двама влюбени, които се опитват да си представят какво би било, ако се откъснат от хероина. Представят си колко би било хубаво да се обичат без наркотиците – с истински емоции, някъде, където няма да бъдат отрепките, които всъщност са.
Тук си отрепка, но защо пък да не можеш да бъдеш крал/кралица в един друг свят? Като Япония например. И тъй като нито си там, нито има как да стигнеш дотам, можеш поне да се надрусаш и да си го представиш…
Winter’s cityside, crystal bits of snowflakes
All around my head and in the wind…
Опитвах се да се защитя. Мина доста време в дебнене и притичване от укритие до укритие. Аз – въоръжена със сопата на уж здравия си разум и цяла кошница с мъдрости, които принизяват и враговете, и ситуацията. Те – с необичайни оръжия: буркани с пеперуди, колби, пълни с вълнения, и с ръце, с които разпръскват удоволствие. Криех се и от време на време се показвах, само колкото да им докажа, че мен нищо не може да ме бутне.
Защото филмът с влюбването съм го гледала и грам не ми харесва.
Той е по-лош дори от оня, дето го гледах миналата седмица – с красивите и изкусно заснетите кадри, а отвътре – кухо. Освен това влюбването просто те прави на маймуна, изглеждаш като кретен, а накрая вариантите са два: или се влачиш по черва, или потъваш в скука. Красивият кадър почва да хърка като дъскорезница, а ти пък почваш да кроиш планове как да го разкараш. Само дето и преди така си хъркаше, ама го чуваше като ангелско песнопение. Тази слухова халюцинация трае по-кратко от киселото мляко, дето си го купил от магазина. Да не говорим, че то млеката сега така ги правят, че като нищо могат да надживеят и 2-3 влюбвания.
Затова – не, мерси. Или само се забавляваме заедно, или сме приятели, или и двете, ама дотам. Хау. Баста с другите работи. Но пасаран вече. И така нататък.
I had no illusions that I’d ever find
A glimpse of summer’s heatwaves in your eyes…
Привидно всичко е спокойно. Тази вечер потенциалният красив кадър е дори противен – мъчи го махмурлук още от сутринта, не може да си демонстрира иначе впечатляващите интелект и остроумие. Очите му хич не са черната бездна, дето ти подкосява краката и после те всмуква, ами подпухнали и червени. Слушаме музика, която ненавиждам, а той напоително ми разказа за някакъв концерт.
Няма и секс дори.
По-безопасна вечер дори не мога да си представя.
Музиката е оставена да свири тихичко. Вече заспивам, когато чувам „Обърни се за малко към мен”. Обръщам се. Той хваща едната ми ръка в своята, а с другата маха косата от лицето ми, а после ме гали по бузата. „Разкажи ми нещо, преди да заспим. Много обичам да ми разказваш”. Изведнъж започва Big in Japan, но във версията на Ane Brun. Най-после някаква нормална музика. Притискам се към него и започвам да шепна на ухото му „Знаеш ли, действието в тази песен, която слушаме в момента, се развива на спирката до зоопарка в Берлин, където се събират наркомани. Сред тях има и двама влюбени, които…”
Things will happen while they can
I will wait here for my man tonight…
Усещам, че защитите ми са свалени, но няма страшно, нищо няма да стане точно пък сега. Няма нищо кой знае какво в тази ситуация. Той се усмихва и заспива, докато му говоря.
Pay, then I’ll sleep by your side…
Вече се унасям, когато изведнъж усещам онова присвиване някъде около диафрагмата, където май се намира душата. По дяволите! Толкова е внезапно, че го приемам като удар. Съвсем буквално подскачам и се изтъркулвам от леглото. Събирам си нещата и си тръгвам. Всичко е наред. Тази идиотия просто няма как да ми се стовари.
Проблемът в тези ситуации е, че ако първият удар е успешен, краят на битката е абсолютно предвидим. Нямаш шанс. Въпреки това, аз се опитвам да се боря.
Следва време, в което се разразява такава кютек, че „Боен клуб” пасти да яде. Абе, какъв „Боен клуб”! Положението е почти военно и почти толкова драматично като онези 36 дни при битката за Иво Джима.
Научавам името на злосторника.
Допамин.
Хормонът на удоволствието, на наркоманията, на всяка една зависимост. Молекулата на обсесията. Онова, което те кара да се закачиш към кафето, никотина, хазарта, кокаина, амфетамините и… към Него.
Things are easy when you’re big in Japan
When you’re big in Japan…
Ок, идвай. Аз съм тук и ще играя ва банк – всичко ми е на масата, и сърцето, и акълът. Дай да те видим, злетак!
Бекхенд, форхенд, бекхенд, форхенд…
За жалост, допаминът е силно ефективна бойна единица. Млати те през главата, за да си загубиш ума, ускорява пулса ти, подкосява ти краката. Опитваш се да се откъснеш, но изпадаш в абстиненция. Влачиш се и молиш за още.
Neon on my naked skin
Passing silhouettes
Of strange illuminated mannequins…
Бекхенд, форхенд, бекхенд, форхенд…
Малко по малко се появяват други гадняри, които играят заедно и целта им е да те нокаутират и това да е краят на клетата ти душа, а после да танцуват върху гроба й. Нищо. И без това май работите няма как да станат по-зле. Но ще се справиш.
Окситоцин.
Изстрелва към корема ти стотици пърхащи пеперуди. Ще полудееш. Или не – просто ще легнеш на земята и ще умреш. Идва ти да напишеш писмо като онова, което по време на битката за Иво Джима, контраадмирал Итимару пише до Рузвелт. Не че знаеш ти лично към кого да го адресираш. Проблемът е, че никакъв Рузвелт или някой подобен не ти е виновен за кашата, в която сама нагази.
Когато окситоцинът изстрелва пеперудите, за пръв път си даваш сметка, че чувството е абсолютно същото като онова, когато те е страх много. И по-точно хем е същото, хем не. Както когато усещаш леда като огън. Осъзнаваш, че тук значение има по-скоро смисълът, с който натоварваш случващото се. Гадна работа. Явно дори и правилният смисъл не уцелваш.
Shall I stay here at the zoo
Or shall I go and change my point of view…
Именно окситоцинът ще те свали окончателно и съсипе. Тази привързаност, която усещаш, това дълбоко доверие и сигурност. Тази сладка болка, еднаква и при ужаса, и при влюбването, е твоят истински палач. Окситоцинът те кара да се чувстваш сякаш наистина си важен и нужен. Че си онзи единствен човек, който може и има правото да се погрижи за съществото, което стои до теб. И ще го направиш, дори това да те заведе до ръба на саморазрушението. Привързваш се, започваш да обичаш безусловно. Неслучайно, освен всичко останало, окситоцинът е хормонът, който се отделя при раждането на дете. Иначе, дето вика една от близките ми приятелки, това бебе да си го метнал през балкона още преди да му е зараснало пъпчето.
Things will happen while they can
I will wait here for my man tonight
It’s easy when you’re big in Japan…
Ситуацията е сериозна. Единственият, който би бил на моя страна в тази битка, е г-н
Нореадреналин.
Хормонът на борбата и оцеляването. Имам нужда от него, но го няма. Абсолютен дезертьор, казвам аз. Разни умни глави пък казват, че нореадреналинът не присъства постоянно в организма, за разлика от голяма част от другите хормони. Появява се само по време на истинска опасност и краен стрес. А в момента вече нищо в тялото ми не отчита ставащото като бедствието, каквото всъщност е. Изведнъж разбирам – това не е нападение, а чисто сепуку.
Ендорфин.
Усещам само и единствено щастие и еуфория.
Капитулирам пред този кич. Да става каквото ще. Или ще ме убие, или ще разбера, че от това не се умира.
Big in Japan, where the Eastern sea’s so blue…
Той лежи до мен. Чете книга с хайку. Има лицето на дете, въпреки чупения много пъти нос и боботещия глас. В усмивката му се сблъскват хиляди слънца с грейнали очи. Има белег на брадичката – най-възхитителното нещо, което някога съм виждала. Заспива с книгата върху гърдите.
Навеждам се, шептейки „Аз се предадох, моето момче. И май вече съм в Япония. Ти къде си?”
0 Коментара