Мама си отиде преди близо 6 години. Докато беше жива, присъствието й в живота ми беше натрапчиво, силно, неотменимо и неизбежно. Мама беше типичната майка-закрилница, повече тревожна, отколкото подкрепяща; повече изискваща, отколкото даваща. Съзнанието й беше пълно с кошмарни сценарии, в които главни герои бяхме аз и брат ми. Изпитваше ужас от всичко, което можеше да ни застраши. Затова не ми позволи да се науча да плувам например – страхът й изключваше логиката, че по-трудно се дави този, който умее да се движи във водата. Разумът изцяло беше отстъпил мястото си на емоцията, когато ставаше дума за децата й.
Мама беше кълбо от нерви, топка тревожност, мятаща се по житейските ни пътеки, които тя някак искаше да извърви редом с нас, за да ни пази от всичко.
Когато аз самата създадох семейство и родих дъщерите си, реших да избягам от този модел, да правя нещата иначе.
Днес, когато децата ми са вече достатъчно големи, за да се откъснат от мен, разбирам, че
повторих мама много пъти,
докато се заблуждавах, че я поправям.
Сега съм на възрастта, на която беше тя, когато започнах истински да се сближавам с нея. Трябваше да родя, за да опозная мама. Наблюденията ми показват, че това е повтарящ се модел почти навсякъде и с почти всички. Невъзможно е да разбереш майка си, преди да влезеш в нейните обувки и да минеш по нейните стъпки.
Понякога сутрин огледалото ми връща нейния образ. Секунда изумление, в която осъзнавам един цял живот. Превръщам се в мама, защото майката е една и съща винаги и навсякъде, само интензитетът на майчинството е различен. Аз не позволявам дъщерите ми да разберат колко съм уплашена за тях (мама винаги ми го показваше и събуждаше вината ми), но те неизменно го разбират. Уж запазвам гранитно спокойствие при спешни случаи, а ме подиграват за паниката ми, която мислех за запазена територия на мама. Каквото и да правя, тя прозира през мен, измествайки ме. Сигурно дъщерите на моите дъщери ще виждат мен в тях.
Това ли е майчиното безсмъртие?
Това е проклятието на майките всъщност – децата им ги виждат само като майки. А всяка майка е и човек със собствен свят, който не се състои само от деца и внуци. Кой съхранява тази вселена, ако всичко, което мама е оставила на този свят, сме ние, дъщеря й и сина й. Ние помним закрилата, тревогата, обичта към нас. Къде отива всичко останало, което е било в нея, което е било скрито?
Най-много ме е страх от това – да остана непозната за децата си, както мама всъщност остана непозната за мен. И често изпитвам ужас, когато чуя майки да казват „Не съм приятел на децата си, аз съм им родител“. Познаваш приятеля си, момичета, родителят остава сянка, двуизмерно плоско очертание. Майката, ужасена, че децата й могат да я свалят от пиедестала, на който сама се е качила по време на родилните си мъки, се лишава от живот в паметта им. Не идеализиран образ трябва да остане, не мраморна статуя в спомените, а жива и пълноценна личност.
Затова си признавам грешките, разказвам на дъщерите си истории, от които ме е срам, позволявам си да съм слаба.
Искам да ме помнят като човек,
а човекът е несъвършено създание. Не искам да се гордеят или умиляват след време, когато няма да ме има, а да ме обичат. Защото аз сега обичам мама, но обичам просто мама, не човека, който е била. Сега я съдя, защото повече я опознах след смъртта й. Нямах време да й простя, защото никога не е признавала пред мен, че греши.
Искам дъщерите ми да ме изберат за приятел съзнателно, не по принуда. Искам да ми вярват, не защото това е естествено, а защото биха могли да ми имат доверие дори и да не им бях майка. Искам общуването им с мен да е далеч от страхове и опасения, да не е заплаха поради всемогъществото на майчината фигура, а да е радостно и леко. Искам да се връщат при мен не като в сантиментално стихотворение, а с жизнена радост, с лекотата на съзнателния избор. Искам да не им преча да бъдат щастливи, не да бъда единственият повод за това. Да могат да поплачат на рамото ми без вина. Да могат да ми кажат и най-страшното, без да мислят, че това ще ме съсипе. Искам да бъда повече от майка.
А това, знам, звучи еретично. Поетите са вкарали в света мисълта, че няма нищо по-голямо от майката. Вярваме им безпрекословно, вкарваме емоциите си в този предварително начертан коловоз, без да се замислим. И оставаме в двете измерения – на принудата и на сантимента.
Всяка майка получава незаменим дар – възможността да помогне на невинно, чисто човешко същество да влезе в света пълноценно. Този дар е
благословия и проклятие,
защото тя може да спре да бъде себе си, ако се въплъти изцяло само в ролята на майка. Тогава първото, което губи, е истинската близост, безусловната любов. Превръща дълбокото общуване с децата си в театър с предварително написани реплики и ремарки. Пиеса, в която трагичната развръзка не е само на финала.
Моята майка беше чудесна майка, обичаше ни ужасно много. Обичаше ни като майка. И до днес не знам дали би ме обичала, ако не бях нейно дете. Дали би ме харесвала, ако не бях излязла от утробата й. Това ме измъчва. Не искам да причиня това на дъщерите си. Не искам и те да ми го причинят.
Това е страхът ми, дълбокият. Иначе си знам – аз приличам на мама. И дъщерите ми приличат на мен. Някой ден някой, който прилича на мен, ще отиде на Марс. Някой, подобен на мен, дори може да види смъртта на Слънцето. Но тук и сега аз съм повече от това – повече от брънка в тази безкрайна верига, която майките от началото на времената плетем.
0 Коментара