Майка-вещица

Казват, че средновековните вещици са имали само дъщери и това бил един от начините да ги разпознаят.

Навярно е така, казвам го като майка на две дъщери. И като вещица.

Майката-вещица не е изначално зла. Тя е първо приятел, а после майка. Тя първо предпазва и закриля, а после включва вещерската си манипулативност и започва да преподава урок.
Най-лошото е, че най-добрият начин да научиш някого на нещо, е, като му вмениш вина.

Аз съм лоша майка, защото

твърде често преподавам уроци чрез вина.

Когато искам някоя от дъщерите ми да свърши нещо, не крещя, не заповядвам, не се правя на началник. Има много по-елегантен начин – просто се хващам демонстративно да го правя сама. Вината в моите момичета се събужда веднага и става мой съюзник. 5 минути по-късно някоя от тях ме е изгонила да си седя и е поела работата. Това е съпроводено с неясен яд, който не е насочен към мен, извира от виновността й и се пренасочва навътре, в тях самите.

Затова съм лоша майка.

Научих този похват от моята майка. Тя правеше така. Аз го повтарям. Понякога си казвам, че не е същото, че го правя, за да ги науча на нещо. Ами и мама затова го правеше. Аз не съм пасивно-агресивна като нея, мисля си, понякога дори успявам да се заблудя, че наистина щадя моите момичета, поемайки част от техните задължения. Жертвам съня си, за да ги вдигна рано сутрин например.

Аз, жертвата, те – благодарните. Истината е, че точно това е моята майчинска отплата. Колкото и да негодувам вътрешно, изпитвам перверзно, почти зло удоволствие от факта, че имат нужда от мен и моята всеотдайност.

Позата на жертва е любима на повечето майки.

Много от жените, с които общувам, непрекъснато потвърждават това наблюдение. Жертваме за децата неща, които можем да си позволим да направим видими за нас самите. Слагаме майчинската си жертвоготовност във витрината, която сами съзерцаваме. Стига ни те да осъзнават, че са били възнаградени с нашето приношение – във вид на време, пари, пренебрегване на майчините нужди в полза на техните. Нека си признаем – това ни носи наслада.

Майките-вещици като мен обожават децата си. И ги пращат директно при психоаналитици някъде в бъдещето.

Моите момичета ще трябва да обясняват на нечия кушетка защо не могат да казват „не“, ако някой ги моли за нещо. Ще трябва да преодоляват чувството за вина, което ще ги обзема всеки път, когато са позволили някой да свърши нещо вместо тях. Ще се наложи да изчистят автоагресията си при всеки погрешен ход. Ще им се наложи дори да се учат как да се събуждат сами. И в прекия, и в преносния смисъл.

Аз съм ги докарала до това. Опитвайки се да ги науча на нещо, което самата аз не съм научила, защото имах майка-вещица.

Не ме разбирайте грешно, дъщерите ми са прекрасни. Едната – интелигентна и учеща до припадък. Комплексирана на тема интелигентност, въпреки че е най-умното дете, което познавам. Винаги й се струва, че не е достатъчно. Защото се сравнява с мен. И въпреки че отдавна ме е надминала, ще продължи с това сравнение цял живот. И никога няма да й е достатъчно.

Втората – артистична. Пее и танцува, пренебрегва ученето демонстративно, въпреки че се справя добре. Причината – пак аз. Бяга от състезанието с мен в област, в която аз не присъствам. Търси себе си там, където мен ме няма изобщо. Само така може да защити остатъците от самочувствие, които съм й оставила.

И двете не се обърнаха срещу мен в пубертета.

Намериха си други врагове. Няма начин да застанат в пряка битка с вещица. Задължителната война между майка и дъщеря в оформящите характера години е избегната, за мое щастие и за техен лош късмет. Това значи само, че някой ден те ще станат вещици също. Ще използват вината като оръжие, ще жертват демонстративно себе си, ще бъдат повече приятелки, отколкото майки.

И ще отнемат от децата си свободата да ги мразят.

Моята основна родителска вина е, че не позволих да ме намразят поне малко, дори за миг. Че никога не чух от тях друго, когато са сгрешили, освен „Извинявай, маме“. Разбира се, това е защото аз самата им се извинявам. Видяха го от мен. И счупиха защитата, която трябваше да изградят. Научиш ли се да казваш „извинявай“ от детските години, не спираш. А понякога просто трябва да си уверен, че можеш да отстоиш дори грешката си.
Виновна съм, че ги научих да търсят първо компромиса, а после сблъсъка.
Виновна съм, че ги научих да обичат спокойствието.

Виновна съм, че ги награждавах, когато са успели в нещо. Сега всеки път ще си чакат наградата и успехът няма да е истински без нея.

Виновна съм, че бях внимателна и ги щадях, когато не са постигнали максимума. Сега ще ги боли, когато им го казват грубо.

Виновна съм, че не съм им се сърдила и не съм им крещяла. Сега си мислят, че това е нормално.

Виновна съм, че ги научих да обичат хубавата храна и да я приемат като удоволствие. Ще се борят с диети цял живот.

Виновна съм, че успях да запазя семейството цяло и не позволих да стигнем до тежки конфликти или – недай Боже! – развод с баща им. Сега ще се чувстват зле, ако при тях не се получи.

Виновна съм, че ги възпитах да се страхуват от предателството. Реалността ще им счупи сърцата още на първата крачка.

Щях да бъда виновна, дори ако бях направила обратното.

Вещица съм. Майка съм. Работата ми е да нося вина.