С моя бъдещ съпруг се намерихме в края на 2002-а – зората на интернет чатовете. При тях беше някакъв празничен период, а при нас – Коледна ваканция.
Той е родом от печално известния и леко страшен за нас българите Диарбакър, но е отраснал и живял в Истанбул. Обича гръцката музика, риболова и анасонлийката, споделена с приятели. След близо половин година чат и няколко кратки визити от моя и негова страна решихме, че ще е добра идея да заживеем заедно в Истанбул. Баща ми за малко да припадне. Баба ми ме ожали приживе. Аз обаче бях решена. Първата година общо взето се занимавах само с изучаване на езика. После на него му хрумна гениалната идея, че мога да стана учителка по английски. Събрахме пари за курса на Кеймбридж към Британския съвет и вече осем години се занимавам с това, като последните три се специализирах в медицински английски, който преподавам на студенти медици в частния университет на болници “Аджибадем”. В началото на втората ни година заедно сключихме официално брак, а синът ни, Теодор Берк, се роди пет години по-късно.
Известно е, че турците и особено турските мъже, меко казано, нямат добра слава у нас. Но за мен моят турчин има много повече добродетели от недостатъци. Ако трябва да спомена няколко, на първо място би била отговорността му към семейството. Естествено към нашата малка клетка, но веднага след това към родителите, братята му и моето семейство. Именно това вродено чувство за дълг ме респектира от началото и до днес и е качеството, което искам да предадем на сина ни.
Другото, с което ме спечели е че никога не се опита да ми подреже крилете. Може би е лично мой късмет, но преди да попаднем един на друг, не бях срещала мъж, който поне да не направи опит да ме ограничи по някакъв начин.
Половинката напротив, винаги ме е подкрепял и даже подтиквал в стремежите ми да съм по-добър човек, професионалист, сърфист и експат.
Безграничното доверие, което си имаме, е още един камък в основите на връзката ни. Няма и как да е другояче при положение, че поне веднъж годишно прекарваме по около един месец разделени, докато аз гостувам на роднините си в България. Приятели и познати не спират да се учудват как така ме бил пуснал сама?! Опитвам се да им обясня, че това е нещо доста типично за семействата тук. Много истанбулчани имат летни къщи, обикновено край морето, например на някой от островите в Мраморно или Егейско море, в които прекарват горещите месеци. Естествено, не всички имат големи учителски ваканции и най-често бащите остават да работят в града.
Бракът с чужденец понякога предлага неочаквани предимства, а друг път – твърде предвидими недостатъци. По-долу направих опит да споделя някои от по-необичайните аспекти на единайсет годишния ни съвместен живот.
Едно от основните предимства на такъв брак е, че не се налага да контактуваш със собствените си роднини прекалено често.
Аз например, откакто се преместих в друга държава, имам много по-добри и топли взаимоотношения с майка ми. Всяка седмица се чуваме поне веднъж по телефона. А понякога говорим дори с часове. Споделяме много повече неща от живота си и по-малко се дразним една на друга, отколкото ако живеехме в една и съща географска точка и се виждахме на подобен интервал от време. Като отделен много важен бонус е и липсата на типичните по празници дилеми в коя къща да се празнува – на нашите или на вашите.
Естествено, картинката не е само слънчево-розова, защото в случаите, когато се окажете заедно, неминуемо се налага да се превъплътите в симултанен преводач. А това, повярвайте ми, звучи по-лесно отколкото всъщност е. Особено когато се завихри бурна дискусия на историческа или политическа тематика, в която благоверният ви просто държи да участва.
Друга полза от междукултурния брак е че традициите се превръщат от закон в едно по-разтегливо понятие.
Традициите в нашето мултикултурно семейство ги създаваме заедно, в крачка. Отдавна се примирих, че съпругът ми няма да изпита това вълнение и нетърпение, с което всички ние очакваме Коледа или Великден, както и че пържолките за Коледа няма как да са свински. Като добавка, общо взето всяка година се налага да обяснявам що е то Имен ден и как се употребява. Но пък за компенсация празнуваме два пъти деня на майката, деня на детето, празника на буквите, и пр. На Бабинден се обаждаме на бабите в България, и след това отиваме да целунем тукашната баба.
Ако сте от късметлиите женени за чужденци, обикновено ще имате поне по две почивки годишно. Една в роднината, да навестите близки и приятели, и една “истинска”, през която да си починете от предходната.
За щастие до сега почти не е имало година, през която не сме идвали семейно в България поне за няколко дни. Всъщност посещаваме моите близки дори няколко пъти годишно. (виж горната точка за Коледа и пържолките.) И колкото и да роптая, че пътуванията до родното място не са реално почивни дни, няма нищо, което да лекува носталгията по миналото и родината по-ефикасно от тях.
Още един бонус на бракът с чужденец е, че никога няма да се наложи да се състезавате с майка му що се отнася до приготвяната храна.
Вие или изначално ще биете по точки, защото готвите странни, екзотични неща или винаги ще губите по същата причина. Дано ви се е паднал човек, готов да експериментира с небцето си. За мой голям късмет, свекърва ми се оказа неимоверно свестен човек. Научи ме да готвя много от традиционните ястия, помагаше изключително за адаптацията ми и най-важното примири се, че няма как да бъда снахата, която, сигурна съм, се е надявала да има. Нещото, с което ме спечели най-вече бе, че още от самото начало отказа да се меси в отношенията с мъжа ми. Даже веднъж ми отказа съвет с думите, “Не искам да решавам вместо теб. Това си е твоят съпруг, ти си реши!”. Разбира се, това съвсем не пречи синът й да ми промърморва защо имаме само постни ястия на Бъдни вечер, какви са тези огромните кюфтета или как може нещо без патладжан в него да се нарича мусака.
От друга страна, един неочакван плюс е, че е много трудно половинката ви да НЕ се разбира със семейството ви. Просто защото… ами не се разбират.
Съгласете се, че е изключително трудоемко да се скараш с някого ако използваш само жестове, мимики и кимвания с глава. Дали поради вродените ми способности на медиатор или лошия ми превод, но слава богу, до сега не сме имали случай на неразбирателство между съпруга и родителите или близките ми. Даже напротив, приживе баща ми, който единствен говореше английски, прекарваше доста приятни моменти със зет си и даже го запали по сигурно най-мълчаливия спорт, след шаха – снукъра. А майка ми бе спечелена от ден първи и досега не ми дава възможност да й се оплача, понеже винаги намира с какво да го оправдае.
Ако ви е писано да се задомите в чужбина, бъдете готови със зъби и нокти да се сражавате за възпитанието на детето, защото всички ще ви гледат като ненормални. Включително и половинката ви.
Нямах истинска представа от какво значение е средата, в която едно дете расте, докато не се сдобих самата аз с такова. Наивно си мислех, че след шест години съвместно съжителство вече успешно сме преодолели подводните камъни на между-културните ни различия. Струваше ми се, че бяхме натъкмили липсващите парченца и подът под краката ни бе малко или много по-стабилен. Синът ни се зае да опровергае всичко това още с раждането си.
Колко точно души едновременно могат да се съберат в стаята на родилката; къпят ли се бебетата всяка вечер; извеждат ли се на разходка, дори да е под 15 градуса навън; прието ли е да се пипат от непознати; с какво се захранват; кога тръгват на ясла; кога започват да спортуват…
Всички тези и още хиляди други въпроси са били повод за спор и огорчение, докато най-накрая ми писна и реших че златна среда няма, ами детето си е мое и ще си карам както аз си знам. Резултатът е едно същество, което говори три езика, любимата му книга в момента е “Ние врабчетата”, и определя себе си като наполовина българин.
Нещата, които в началото са ви се стрували очарователно различни, с времето започват да стават най-малкото досадни. И имайте предвид, че това неминуемо важи и за половинката ви. На мен ми беше изключително забавен фактът, че съпругът ми не разбира почти нищо когато се говори на български. Но след единайсет години липса на желание да научи поне малко, сега ми е много повече мъчно отколкото забавно. Тежи ми да знам, че не може да прочете нито един мой разказ или стих.
Разбира се този факт също има и положителна страна. Мога да клюкарствам на воля пред него без това да го подразни, а връзката със сина ми е много по-силна поради това че си имаме само наш, “таен” език.
Както във всеки един брак, и бракът с чужденец изисква много работа. Може би дори, малко повече. Затова е важно и двамата да присъстват постоянно на палубата на семейния кораб. Хората се променят почти неусетно и ако не сте достатъчно наблюдателни една сутрин можете да се събудите с чужденец в леглото, както в буквалния, така и в преносния смисъл.
0 Коментара