Казват, че ревността е инстинкт от детството. Навик от съперничеството с братята и сестрите за обичта и вниманието на родителите. Продължение на съревнованието за играчките, шоколадите, ягодите и черешите.
На мен това не ми се е налагало – аз съм единствено дете.
Спомням си първото влюбване. С приятелката ми Маргарита харесвахме едно и също момче. На рождения й ден, четиринайсетия, отидох при нея с книжка, роза и картичка, на която бях написала: „Твой е.” Кой, попита Марги. „Николай – отговорих. – Ти го обичаш повече. Отстъпвам ти го.” Марги ме погледна подозрително, после излезе няколко пъти с Ники и го заряза. „Не ми е вкусно така – каза. – Когато и ти го искаше, ми се виждаше по-хубав.”
Спомням си и второто влюбване. На 16. Аз и Петя бяхме влюбени във Владо, но той първо избра Петя. Отидохме на дискотека и когато пуснаха хита „Джеласи” на Франки Милър, тръпнех в очакване Владо да ме покани на танц. Да се сгуша в него и да усетя как ръката му се плъзга по гърба ми. Той стана, мина покрай мен и протегна ръка към Петя. Тогава разбрах какво е да ти отнемат куклата.
Да ти изядат букета с диви ягоди
Не, не говоря за Владо. Имам предвид Петя. Петя беше най-добрата ми приятелка, а в тази възраст приятелството много прилича на влюбване. Беше изключително красива, с очи на кошута и коса като пшеничен клас. Можех с часове да я гледам, както днес гледам любимите си рози на балкона. Споделяхме си всичко, примирахме от смях, разменяхме си книги. В прегръдката на Петя Владо за първи път ми се видя не чак толкова хубав. Ха-ха, изглежда като селянче, помислих си, дано мустакът му да не одраска прекрасната й буза. След месец с Петя, Владо се преориентира към мен. Пишеше ми бележки с обяснения в любов, посвещаваше ми стихове. Това последното беше фатална грешка. Стиховете му бяха отчайващо семпли и усетих как в сърцето ми нахлува студ.
Спомням си и едно друго влюбване. Вече работех. Като журналист. Бях влюбена в един колега, но както често става в живота, колегата бе влюбен в друга, а тя пък беше влюбена в друг. По това време тя живееше в чужбина и липсата й караше моя човек да я идеализира до степен, която не би позволила
дори на младата Моника Белучи да я измести от сърцето му
Никога не бях я виждала, отсъствието й разпалваше любопитството и фантазиите ми. Когато най-после тя се върна в България, едва дочаках да дойде в редакцията. Бяха първите години след началото на промените, в ежедневника се работеше до полунощ и всички приличахме на препикани мушката. Дрехи, напоени с цигарен дим, зачервени очи, коси във всички посоки, изгризани нокти. Тя се появи като видение от друга планета. Косата й бе като крило на птица – блестяща и перфектно оформена. Отмяташе я с жест, който безуспешно се опитвах да повторя пред огледалото вкъщи. Кожата й искреше. Гримът беше дискретен, а дрехите и обувките, о, дрехите и обувките… какво да ви обяснявам, тя идваше от Манхатън! Седна на бюрото срещу мен. Пишещата й машина затрака ритмично. Ухание на скъп парфюм изпълни стаята. Тайно я наблюдавах, доколкото може да е било тайно възхищението ми със сила на ударна вълна. Никога не бях виждала по-прекрасно създание. Разбира се, че и черешите, и ягодите, и шоколадът, и играчките – всичко трябва да е за нея, казах си. Така е в честните състезания.
Обичам честните състезания
В тях и победите, и загубите са логични, естествени, вдъхновяващи. За съжаление, животът не винаги е честен. Даже по-често не е.
Спомням си най-силното си влюбване. Това вече беше не просто влюбване, а любов. Обичах мъж, толкова магнетичен, че всички жени искаха да са негови. Той избра мен, но и всички други жени пак искаха да са негови, а някои от тях дори успяха да се вредят. С такъв досаден рояк от съперници никога не бях се сблъсквала.
Навалицата е потискащо нещо. Не мога да кажа дали ревнувах, или просто се дразнех от другите. Границата между любовта, честолюбието и амбицията е много тънка.
С този мъж разбрах какво е да ти дръпнат купичката с череши, тъкмо когато преглъщаш, предчувствайки насладата. Да ти седнат на стола, когато си страшно уморен. Да ти развалят неделната сутрин. Да те победят в нечестна схватка. Нечестна отвсякъде, защото не бяха красавици като онова видение, телепортирано от Манхатън, нито омайници като Шехерезада, още по-малко умници с таланта на Ерика Джонг. Бяха просто нахални, досадни, изтъкани от амбиции и неизчерпаема енергия жени, които нямат друг шанс, освен да бъдат досадни, нахални, свръхенергични и свръхамбициозни. Бог да пази от такива жени.
Около ярките, светещи тела (мъже) винаги бръмчат мухи,
молци, комари. Трябва да свикнеш с тях, да се запасиш с „Райд” или да си отидеш. Е, аз си отидох. Не знам дали това бе ревност, отстрани може и да изглежда като ревност, но за мен бе по-скоро инстинкт за самосъхранение. Начин да остана със себе си.
Никого не съм обичала така.
„Защо си тръгна, нали знаеше, че обичам само теб”, попита ме той след много години. Знаех, но не мога да търпя мухи и не понасям комари. Аз съм единствено дете. Нямам опит в състезания и битки. Което е на друг, не е за мен. Което е мое, си е само мое. Затова и никога, никога, никога не съм имала връзка с обвързан мъж. Женените мъже за мен са табу. Което е на друга, не е за мен. Дори да ми харесва.
Това не ви го препоръчвам. След една определена възраст най-свестните мъже около нас са женени или в сериозни връзки. Имате два избора – да дундуркате някоя застояла стока, която по обясними причини никой не иска, или да се преборите за качествен, но обвързан мъж. Имате и трети избор – да стоите сами, стига това да не ви притеснява. Стига да сте си почти самодостатъчни.
Не знам кое е по-мъчително – да ревнуваш или да те ревнуват
Спомням си първия голям ревнивец, бях на 20. Вървим по улиците, щастливи уж, и изведнъж той започва да пита: „Кой беше този? Който те гледаше? Защо се правиш, че не го познаваш? Не ме лъжи, знам, че го познаваш. Видях как си срещнахте погледите.” Живеехме в различни градове и когато през уикендите се виждахме, той ме прегръщаше и молеше: „Закълни се, че с никого не си била. Пак се закълни и ме гледай в очите.” Клех се около година, после му изневерих. Има нещо много освежаващо и освобождаващо в това да сложиш рога на ревнивец. Рогата са създадени за ревнивците. Ревнивците си просят рогата. „Бях с друг”, признах. „Ззащооооо?”, отекна пронизващият му рев. „Защото го очакваше”, казах. И си тръгнах.
Помня най-смешния ревнивец. Той бе толкова влюбен в себе си, че се срамуваше да покаже, че е ревнив. А беше. Не в обичайния смисъл на думата. Бяхме колеги и когато някой похвалеше мой текст, а забравеше да спомене негов, човекът губеше настроение и ставаше заядлив. „Когато надхвърлиш 40-те – вмъкваше изведнъж, – погледите на мъжете ще минават през теб и никой няма да забелязва нито теб, нито шибаните ти текстове.” Колко мило, нали? Бях на 33, той с 20 повече, но беше се загрижил за моите години.
Такива са ревнивите мъже
Днес съм на неговата тогавашна възраст и трябва да призная, че колегата се оказа донякъде прав. Има известна зависимост между ЕГН-то и отношението на силния пол към „шибаните” ми текстове. Поръчките са по-малко, хонорарите по-ниски, лайковете във Фейсбук крайно недостатъчни. Добре, че са приятелките, да помагат.
Ще ви разкажа и за моя най-любим ревнивец. Прекрасният ми син. Когато беше малък, на рождения ден на сестра си, с година по-малка от него, проливаше реки от сълзи. Защо плачеш, миличък, питахме. „Защото ми е мъчно, че Катето се е родила”, признаваше и ревваше още по-неудържимо. Когато поканех приятел вкъщи, малкият сладур първо приемаше подарения шоколад, изяждаше го, оглеждаше госта и издърпваше покривката от масата заедно с всички пълни чаши и чинии. Това се случи един-два пъти всъщност. Не обичам да чистя килими и да боядисвам стени.
0 Коментара