Малки трамвайчета

Малкото трамвайче тракаше от площад „Йорданка Николова”, днес „Журналист”, шмугваше се в гората към Двореца на пионерите, днес Семинарията, простъргваше по завоя край Летния театър и ние, хлапаците, скачахме от бронята му минута преди да спре на „Велчова завера”. Малкото трамвайче ни правеше големи смелчаци. Съзрявахме напук на ватмана и на кондуктора, който ни плашеше с жестове и гримаси. Нещо май ни псуваше, ама ние не го чувахме зад стъклото.

На последната спирка ватманът вадeше ръчката – месингова, с тлъста дървена дръжка, – и я преместваше в задната кабина, която ставаше първа. Понеже малкото трамвайче се движеше по една релса.

Веднъж ватманът и кондукторът ни устроиха засада. Трамвайчето спря на спирка „Вишнева”, от кантона изскочи кондукторът и ни гепи в гръб.

Три жертви на съзряването.

Три хлапета, силно притеснени, защото, първо, момичетата на спирката ще се скъсат от кикот, и, второ, защото бащите ще ни спукат от мариз. Явно предупреден за акцията, на минутата откъм улица „Мосул” се яви кварталният. Важна клечка. Служител на милицията. Имаше ги по всички райони на столицата. Отговаряха за реда и морала. По онова време можеха да арестуват за прекомерен минижуп. Можеха и да отрежат тесните панталони на суингите. Слагаха и печати на твърде оголените баджаци на девойките. Честна дума, нашият квартален в „Лозенец” не стигна дотам. Жалко. Можеше да ни предостави поне веднъж този спектакъл.

Смигвайки на ватмана, кондукторът ни предаде на кварталния. Не ви е срам, членове на пионерската организация! Защрака с клещите, с които пробиваше билетите. Сигурно искаше да каже, че е готов да ни пробие навсякъде. Излишно! Вече знаехме, че ще бъдем пробити от бащите си. Див мариз – пред цялата общественост. И никакво състрадание в очите на съученичките.

Кварталният ни сдаде на родителите с по един шут.

Силно смутени от нашето престъпление, те от своя страна ни подпукаха по „Мусул” с шамари – за радост на целокупната публика, предимно отечественoфронтoвска. Тогава във всеки район имаше организация на Отечествения фронт. Нещо като резерв и пръв помощник на партията и правилното съзряване. Така се орезилихме здраво пред училището, дружинната, класната, щатния на милицията, родителското тяло, кооперацията, кантонера на спирка „Вишнева” и най-вече пред дамския драмсъстав, наизскочил от тлъстите сенки на боровете под Семинарията. В тия тлъсти сенки момичетата показваха на момчетата, че да се катерят нелегално по малкото травмайче си е чисто губeне на време. Имаха си по-важни занимания. Най-много по въпроса работеше красавицата Силвия от ІV а. Минижуп до границата на благоприличието. Без печати по бедрата. Обаче ние бяхме по-малки от малкото трамвайче.

Отмъщението започна да ни гризе и буди, да ни зарежда с ентусиазъм и въображение. И ето го съдбовният час – късен следобед, „Лозенец” се изпълва с народ, муруците се прибират от работа, а в парка още няма тлъсти сенки. Ретро-машината потегля от площада към Семинарията, аха да се мушне в гората,

реваншът ни заработва с пълна сила.

Преди да набере скорост, мушкаме по една желязна скоба между дръжките на вратите – предната и задната. От външната страна. И когато кондукторът закипява от ярост, ние кипваме в кикот.

На спирката на Дворецa на пионерите побягваме. Толкоз бързо, че ни един квартален по света не може да ни стигне.

Стигна ни обаче Силвия от ІV а. Издебна ни пред летния театър и изсъска: Тъпанари!

…Въглищата за зимата пристигаха в късна есен, камионът ги изсипваше върху тротоара – черни въглища за отопление. Цялата фамилия очакваше от сутринта ценната доставка. Баща ми не отиваше на работа. Майка ми вадеше от мазето и тавана всички възможни кофи. Събитието предизвикваше всеобща мобилизация. В решаването на проблема участваха хлапетиите от цялата махала. Защо едни въглища обединяваха съседите? Защо трябваше да бъдат прибрани до 21 часа вечерта? Защото след този час минаваше инспекторът по чистотата. И тежко и горко, ако види на тротоара и една буца.

Бързо, бързо!, командваше бащата. И ние, невръстните копелдаци, мъкнехме кофа след кофа в мазето. Накрая,

изтощени, но горди, помитахме тротоара.

Малко преди да се появи инспекторът, измивахме плочките, жените мъкнеха съдовете с вода, ние я изхвърляхме в канализацията, всички бързаха, гледаха часовника на ъгъла на „Гладстон” и „Христо Белчев” – тогава „Владимир Поптомов” и „Гаврил Генов”. Така и не научихме кои са.

Гледахме в този часовник на ъгъла, защото по онова време в София имаше обществени часовници. Кръгли, огромни, с тиктакащи стрелки – чуваха се най-вече през нощта. Доволно ухилени, ние, хлапетиите, членовете на фамилията, съседите-помагачи посрещахме инспектора. Строг и недостижим. Плочките светят. Той поспре-поспре, пусне една усмивка и продължава към „Витоша”, понеже знае, че по обяд и там са стоварили въглища.

Тези въглища ни направиха по-здрави духом и физически. Бяха освен всичко друго и топливо на съзряването. След смъртта на майка ми, бях деветгодишен, бащата се набута във втори брак с една фризьорка, салон „Надя” на „Мосул” № 8. И тук същата конфигурация – квартален, председател на районната организация на Отечествения фронт (членски внос – стотинки), бдителни лелки, сътрудници на доброволния отряд на трудещите сe и, разбира се, инспектор по чистотата. Но„Лозенец” се оказа по-свободолюбив, сигурно от потайностите в парка.

Имаше и повече съзряване, и повече минижупи.

И повече ухажори. Свалячи, демек.

…На всички, които сподиряха Силвия от ІV а, взеха да се случват нещастия. Момичетата в „Лозенец” се гримираха повече от момичетата по „Гладстон”. С едно моливче, дълго пет сантиметра, си очертаваха очите, за да заприличат на Милен Демонжо. Тя е жестока френска актриса. По стрелбищата – ако уцелиш – даваха за награда черно-бяла снимка на Милен Демонжо. Имаше една с многозначително деколте. Имаше и по-прилични фотоси. За проверката на кварталния. Ако тоя не се забелязва околовръст, чичото от стрелбището ти мушка онзи кадър с деколтето и вика: „Аре, бегай”. Силвия от ІV a много приличаше на тази снимка. Само че с по-гримирани очи.

Копелдаците от горните класове я дебнат, причакват, зяпат в часовете по физическо, черпят я със сладолед във фунийки (четири стотинки) или стрелят с въздушните пушки на стрелбището, току до паметника на партизанката Йорданка Николова.

Ако Силвия е в разположение на духа, кани младежа на разходка към Летния театър, там, където трамвайчето завива и оглушава тлъстите сенки. Толкова тлъсти, че нищо не можехме да видим.

Само чувахме как се целуват. Охо!

На всеки избран от нашата Милен Демонжо взеха да се случват нещастия, казах. Напълним една кофа с въглища, изсипваме я пред дома му и търсим две стотинки, за да звъннем на инспектора по чистотата.

…Баба ми, гъркинята правеше бяло сладко. Сипва половин кило бучки на захар, загрява тенджерата с облото дъно, върти дървената лъжица само надясно, шербетът се сгъстява, побелява, слага ванилия и кремотахтор, както го произнасят гъркините в махалата.

Пращаше ме в бакалията за половин кило захар – ама точно половин кило, пергиш такъв! – и винаги познаваше кога пътьом съм лапнал две-три бучки. Ако не е точно половинка, сладкото се пресича и не може да се сгъсти. Провал.

Силвия от ІV а се чуди защо толкоз често обикалям край бакалията. Че и черпя момчурляците с тая бяла сладост. Веднъж и тя бръкна в кесията. И ме засмука. Колената ми се разтрепериха, както и всичко наоколо. Даже и малкото трамвайче взе да трепери.

На баба ми й писна да не й става бялото сладко и реши да се застрахова. Взе да ми мушка в шепата 5-6 бучки захар, преди да ме прати в бакалията. Че ако ми се дояде, да не развалям мярката от половин кило. Oт този ден нататък бялото сладко не й се пресече нито веднъж. A Силвия от ІV а обяви: Гениална баба!

Да, момчурляци, всеки в живота трябва да има по нещо в резерв.