Да дойде цирк в малкия град беше събитие. Не е като сега. Този величествен театър идваше така, както пристига адмиралска фрегата – ескортирана от десетки различни големи и малки кораби. В случая това беше панаирът.
Това се случи в един далечен ден. Получихме с брат ми по няколко лева и сами, макар и малки, тръгнахме към суматохата. А тя се чуваше отдалеч. Когато минахме през моста, усетихме как ни завладява жаждата за зрелище. Първо беше захарният памук и фунийките с крем, последваха стрелбищата, залите с криви огледала, въртележките, мотористите, които се въртяха в „смъртно-опасни метални кръгове”, панорамното кино, което ти създаваше чувството за днешното 3D. И накрая: циркът. Той си оставаше връх в изживяването.
Никога преди, а и след това, не бях гледал трупата на лилипутите. Това беше сензацията на живота ми тогава. Бях малък, вероятно трети клас. Но тази трупа, за която се твърдеше, че идва от Русия, бе точно като от приключенията на Лемюъл Гъливер. Те бяха по-малки от мен. Те бяха едни минимализирани възрастни. Светът ми се обърка. Въпросите ме удавиха. Миниатюрни хора, които скачаха, правеха невероятни акробатични номера, разсмиваха ни и изглеждаха като от друга планета. Но когато номерът на някого свършеше и се вглеждах в лицето му, виждах плашещото излъчване на много години живот, най-вероятно болезнен живот.
Бях дълбоко… ммм… докоснат от света на малките
Къде живееха те, къде пазаруваха, как изглеждаха децата им? Въображението ми играеше и понякога исках да бъда Гъливер.
Всеки път, когато този спомен избледняваше, се появяваше (нека го наречем) есемес от настоящето – филмът „Уилоу”, в който изгряха Вал Килмър и неговата тогавашна съпруга Джоан, която, признавам си, направо ми изгори подрастващото сексуално въображение. Вал – той беше за съученичките ми. Накрая дойде и екранизацията на „Властелинът на пръстените”.
Много, много късно в живота си разбрах, че романът „Пътешествията на Гъливер” на Джонатан Суифт всъщност е политическа сатира – публицистика, прикрита под формата на литература. И ако това действително е сатира, то меренето на размерите при мъжете е комедия. Понякога трагикомедия, признавам. Факт е, че рядко ще намеря смелост, вероятно след бутилка узо, за да кажа, че разбирам жените. Но с годините се научих да приемам резултатите по следствията, а не по думите и теориите. Какво харесват жените, е безпочвен въпрос. Зрелостта (както се нарича горчивият опит) би ме подтикнала да кажа – пердетата и цветята, плюс още нещо.
Няколко пъти са ме питали защо не си боядисам преждевременно побелялата ми коса. Ами, защото, оказва се, много жени харесват бели коси по същия начин, по който млади момичета по чисто платоновски модел харесват учителя. Висок съм, но ме боли гърба и ми трябва повече храна и вече с научна достоверност мога да кажа, че винаги има някой от конкурентите с по-голям от твоя. Но това няма никакво значение, освен за обърканата ценностна система, която управлява клишираните мозъци на приятелите от моя, че и от женския пол.
Ниските на ръст хора се делят на два вида –
такива, които мразят света, и такива, които обичат живота
От дете слушам клишетата за френския император Наполеон Бонапарт. Историите му с Жозефин мога да разказвам и на сън. Факт е обаче, че Александър Македонски е завладял света, бягайки от майка си, а Наполеон от Жозефин. Хитлер вероятно е бягал от психиатрията, за да стигне до Москва. Същият на ръст като диктатора, но величествен човек – Чарли Чаплин, го осмя и не му простиха нито в Германия, нито в САЩ, където го обявиха за комунист. Онзи 165-сантиметров лилипут Никола Саркози трябваше да стане президент, за да се ожени за хранещата се с мъжка кръв 178-сантиметрова Карла Бруни. Когато отишъл на посещение в Индия, поискал по-ниски телохранители, за да не изглежда малък. Комплексът от собствения му ръст е толкова величествен, колкото могъществото на Френската империя – огромен. Неспирно шегуващите се англичани дори пуснаха реклама за коли под наем на малкия модел Ситроен С3 с думите: „Направете като Карла Бруни, вземете си малък френски модел.” На Владимир Путин не знам какъв му е случаят, но е факт, че си отгледа марионетката Димитри Медведев, който е от същия сой. Не можеш да управляваш тази велика държава Русия и да си слагаш ботокс.
Споменах всичките тези държавници, които колкото и да владеят света, те мразят света и си остават комплексари и вечно ще искат още и още, за да прикрият това. Властта е един от най-големите дразнители на женския сексуален апетит. А много от хората с комплекси влизат във властта. Нима на Силвио Берлускони не му стигаше медийната му империя? Не, той трябва да има власт, за да може дори Дарина Павлова да му пристане.
Големите хора с големите сърца не плащат този данък. Нямат нужда от власт, нямат нужда от ниски бодигардове, от Карла Бруни, от Дарина, от Москва и от премиерския пост. Това са другият тип хора – тези, които обичат живота. Големият човек се казва Дани де Вито. Обобщено. Защото са хиляди тези с нисък ръст, пред които, като седнеш, се чувстваш малък.
Положението на мъжа в обществото си личи по три неща: неговата кола, неговата жена и неговите обувки. Това е реплика на персонажа на Дани де Вито във „Войната на семейство Роуз”. Актьорът с такава убедителност казва тези думи, че на
секундата поглеждаш в краката си, за да се убедиш дали си мъж.
Това може да го направи актьор, на когото вярваш.
Звездата на 152-сантиметровия Дани изгрява в ситкома „Такси”. Когато се явява на кастинг, той трябва да изиграе ядосан човек. Никой не е търсил актьор с този ръст, никой не си е представял такъв персонаж. Как да изиграеш ядосан човек? Е как, просто пресъздаваш сцената от сценария и ако те харесат, минаваш в следващия кръг. Дани де Вито влиза и шокира продуцентите с вида си на телетъбис. Актьорът държи в ръката си листовете със сцената, която трябва да изиграе. Поглежда ядосано комисията и гневно пита:
„Кой от вас написа тази помия?”.
На хората от продуцентския екип са им трябвали минути, за да спрат да се смеят. Тайната на успеха на Дани е неговата вяра, неговото самочувствие на можещ човек, но и на ясното разбиране, че всичко може да стане за смях.
„Отидох в Италия. Видях онази кула в Пиза. Да, тя е наклонена. И да, тя е кула. Стоях и я гледах известно време, но нищо не се случи и потърсих първата пицария.” За отношенията си с жените Де Вито винаги е твърдял, че има предимство. Казва, че ако една красива жена пристигне на парти, където е пълно с модели и красиви актьори, то само Де Вито ще се откроява сред тях. И е прав, защото дори жените в един етап на живота си (нека бъдем честни – някои от тях) разбират, че важното в един мъж е това, което носи вътре в себе си, а не долу и не горе.
Житейската философия на Дани де Вито е да не върви в рамките – буквално и преносно. Това води до експерименти и създаването на творби, за които всички сме чували, виждали и съпреживявали. „Ерин Брокович? Що за име на филм е това, кой идиот би гледал филм с такова заглавие?” – питат от гилдията, когато Дани решава да продуцира филма на Стивън Содербърг. „Ерин Брокович се казва жената. Какво искаш? Да й сменя името ли?” Филмът носи „Оскар” на Джулия Робъртс и още 31 международни награди. Продуцентът Де Вито е номиниран за най-добър филм. Благодарение на същия този нюх се появяват и десетки други ленти, сред които и „Криминале”.
Разбира се, неговата стихия е комедията. Само голям мъжкар като Дани може да накара Шварценегер да играе бременен, а „Близнаци”, където отново си партнира с “Мистър Олимпия”, буквално срина света. Сега чакаме и продължението, където към компанията ще се появи още един брат – Еди Мърфи.
Този проект отдавна стои на масата, но австриецът с големите мускули се включи в политиката и нещата се забавиха.
Дани не спира да се шегува с величия като губернатори, актьори от алеята на славата и най-вече със себе си. Това го могат малко хора, които наистина са големи. Де Вито и хиляди други истински хора просто живеят така, както им харесва. Ръстът няма значение, особено пък за жените. Важното е друго – колко голям изглеждаш в огледалото.
0 Коментара