Трудно е да се заяждаш с култови герои от детски книги. И на мен Мечо Пух ми е много симпатичен, но вече не мога да мълча – „Колкото повече, толкова повече“ вероятно е най-вредното нещо, излизало някога от устата на приказен персонаж! Баба ми, войнстваща бистришка шопкиня, и тя беше на неговия акъл. Водеше ме да помагам „на строежо“ на новата къща и ми показваше „как се снаждат кюнци за кривката“. Окуражаваше ме: „Ако не става, нема да му се плашиш, земаш по-голем чук и пак млатиш“. „С по-големия ще се счупят кюнците бе, бабо“ – даже и на онези години нейната логика не ми се виждаше работеща. „Нема. А и да се счупи – така му било писано“ – говореше тя, все едно четеше трудовете на Мърфи и екипа му. Един на всеки два кюнеца наистина се чупеше, а накрая водосточните тръби не ги биваше за нищо. След поредния теч през първата година на къщата, не можех да не заподозра, че проблемът не е бил в недостатъчния размер на чука. Две десетилетия по-късно ми се изясни, че точно когато нещата се закучат, чукът следва да се смени с по-малък. Може би малко късно, но по-добре от никога.
Пак шопската ми баба ме учеше, че е изключително важно да пада яко бачкане. Може и залудо, важното е да е яко. И много. Колкото повече труд, толкова по-добри резултати – това вярване стана до такава степен част от мен, че
потроших години от живота си в изтощителни усилия и култ към Трудния начин
Но не са само Мечо Пух и баба ми. Цялата западна цивилизация се крепи на фантазията, че колкото повече усилия се полагат, толкова по-добър, значим и т.н ще е резултатът. Нямам представа как се е родил този зловреден мит. Не съм никак дзен, но мога да приведа около 3000 примера от живота, доказващи, че нищо не закучва работата повече от хвърлянето на свръхусилия. Прекарах целия първи курс от студентстването си в безпаметно четене, по сесии стигах и до 18 часа дневно. Въпреки това най-добрият постигнат резултат за годината беше петица. Във втори курс вече ме вълнуваха други неща и още на първия изпит се явих полуподготвена. Това ще рече не „проявила престъпен минимализъм в ученето”, а просто нормално чела. И получих шестица. Продължих в същия дух и до края на сесията почти калвинистичната ми вяра в смисъла на якото бачкане се беше разклатила сериозно.
Доста мога да кажа за вредата от престараването и многото, но никъде не съм виждала да дават толкова пагубен ефект, колкото в личните отношения. Имах една позната, с която така и не станахме приятелки, а притежаваше всичко, което е нужно на човек, за да бъде желан компаньон – интелигентна, начетена, с чувство за хумор, интересен събеседник, „социално-напреднала“.
Само че ужасно прекаляваше със старанието да е етична и учтива.
Съобщение, че ще закъснее пет минути за срещата. Щедри и официални поздрави и сбогувания и в най-обикновения имейл. Няколко предупреждения, че няма да може да ме придружи на някакво събитие, направени два месеца преди датата на самия ангажимент. Извинения и пояснения на всяка реплика, за която й е хрумнало, че по някаква причина може да изтълкувам като повод да се засегна.
Цялата тази прекаленост в опитите да бъде внимателна, тактична, „фина в отношенията“, оставяше общуването ни някак плоско и лишено от автентичност. Накрая толкова се уморих от тази ритуалистика, че се отдръпнах, а дамата свърши останалото. Може би е параноично, но имах усещането, че всички тези усилия са насочени не към това да е внимателна с мисъл за другия, а да не изглежда невъзпитана или да не си спечелва врагове. Каквато и да беше причината, тактичността й ми идваше свръх, а всичко свръх (мислех си тогава) кънти на скрита зад него неприятна гледка.
Моята собствена здравословно
отминала мания да полагам и невъзможните усилия, за да улеснявам хората
в отношенията им с мен, също заслужава щедро освиркване. Престараването ми в това никой да не се чувства несигурен и напрегнат в пътя си към мен датира откакто се помня. По две съобщения преди срещата, за да се уточним има ли промяна. Недвусмислено даване на хората да разберат, че ги харесвам, за да не се чувстват нервни при правенето на първата крачка. Подаръци и изненади без повод. Грижи и помощ навсякъде, където можех да съм полезна. Зарязване на всичко и хукване при нуждаещия се в момента на възникване на нуждата. Изслушване на същата история пак и пак, до малките часове. Не става дума само за мъже, за приятели сякаш се престаравах още повече. До степен да им отнемам всяка възможност за поемане на инициативата. Правех всичко това, не защото се боях от отхвърляне, не защото се страхувах, че могат да се откажат от мен, ако отношенията станат прекалено трудни или не получават достатъчно, нищо подобно. Правех го, защото ме бяха учили, че хората са най-ценното на света, че трябва да им го доказваме всеки ден, всяка минута да правим нещо, с което да засвидетелстваме благодарност, че са в нашия живот. Всички тези усилия обаче нерядко даваха доста печален резултат.
Престараването не ми спечели здрави и удовлетворителни любови и приятелства.
Те се появиха, когато овладях умението да дозирам, да се отдръпвам в нужния момент, да очаквам реципрочност, да не насилвам развитието на нещата.
По-малкото често може да бъде повече, но това, което идва в повече, винаги е по-малко. Сега си мисля, че може би затова не се разбрахме тогава с моята симпатична позната – и двете следвахме твърде плътно философията на Мечо Пух. Като че ли еднакво вярвахме, че повечето инвестиции и старание в отношенията са добра идея и ни правят добри хора. Повечето обаче винаги е за сметка на нещо, което остава опасно по-малко. Като спонтанност, естественост или внушението, че не си човек, с когото могат да постъпват всякак.
Нямам и една философска кост в тялото си, а към езотериката проявявам подчертана предпазливост. За това нямам стройно обяснение защо по-малкото усилия обикновено дават по-добър резултат. Обаче знам, че е вярно, защото откакто не се връзвам на „Колкото повече, толкова повече“ и практикувам „по-малкото е повече“, нито се е налагало да се преструвам на облак, нито пък са ме нападали пчели.
0 Коментара