Марийка лъже

„Щрак, Марийке, на портрет“, и всичко става ясно – на колко искаме да бъдем, как очакваме да ни виждат околните и кого срещаме в огледалото. Излиза наяве, както казват, още с първото предложение да си направим снимка.

Знаем си възрастта и ако не инвестираме в подмладяващи процедури, мамим с всекидневни малки трикове пред камерата. И аз го правя. Срещите ми с нея са постоянни – повод за селфи или снимка с приятели имам няколко пъти месечно. За някои позирането е ежедневие, на което се отдават със страст. Аз се стремя към златната среда – между бълването на селфита на всеки час и регламента от края на XIX век: снимка при раждане, сватба и при връщане от хаджилък.

Няма значение дали сме на отдавна планирано събитие, което е изисквало грим и токчета (о, колко издължават силуета, жалко, че съм с халтави глезени и ги избягвам), или искаме да запечатаме изненадваща среща с бивши съученици. Снимката ни преобразява за миг, за да „продадем“ на бъдещето по-хубавата версия на самите себе си.

Какви сме измамници, колеги по измама!

Сещам се как се появи терминът „патешка човка“ за девойки, цупещи устнички под калъп, за да изглеждат по-секси. Световната мрежа е пълна с образи на жени, които следват схемата. Мултиплицират физиономиите си почти без изменение – издути устни, всмукани бузи. Щрак.

Сега наред са филтрите. Избираш си като какъв искаш да се видиш, и какъв искаш да те видят хилядите в мрежата. Избор голям: сладур като анимационен герой, палава като кифла, артистична като Фрида Кало, като каквото си поискаш. Аз искам да съм ок. Нищо кой знае какво – просто ок, толкова, че ако разпечатам снимката, да си струва да я прибера в албум.

От години имам навика да призовавам фотографа срещу мен да хване „по-слабия ми профил“. В началото тази реплика беше следвана от искрен кикот от моя страна, но в последно време май настоявам на този правилен подход съвсем сериозно. Колко трудно ще е на снимащия да открие въпросния по-слаб профил няма значение. Важното е той майсторски да запечата някакъв профил, годен да бъде показан на поколенията. Анфасът изисква много повече – позиция на главата, която да крие двойната брадичка, скептични бузи, шал, който визуално да отнеме поне четвърт от торса, уж случайно попаднала чанта пред някогашните колена.

Снимките показват драстичното разминаване между усещането за възраст и нейното хронологично съответствие. От повече от десетилетие съм в средата на 30-те си години и нищо не може да ме изтръгне оттам. Преди това поне 15 години бях на почти 30. Климактериумът ме опроверга, както и болките в ставите и гърба, а на бръчките гледам с искрен потрес всяка сутрин. Не е възможно да съм толкова млада и да имам предателски петънца по ръцете и на лявото слепоочие! Наскоро се събудих със стотина бели косъма на мястото на обичайните десет-двайсет. Те още не си личат на снимка, но при определено осветление може и да издадат тайната, с която съжителствам.

„Това не са бръчки, от осветлението е“, стана другата ми ключова фраза при вида на фотография далеч от норматива. Обективно се оказва, че от ковида насам аз на добро осветление не съм излизала. То не бяха отвеси от двете страни на носа, хоризонтали над веждите, тъжни откоси в края на устните – не, това не е от остаряването, а от неподходящи лумени. В такива случаи, ако съм силно мотивирана, просто трия снимката. Ако тя представлява емоционална ценност пристъпвам към лека редакция. По-добре да изглежда преекспонирана поради неумение, отколкото да усъмни наблюдателя, че съм „на средна възраст“.

Не ме разбирайте погрешно – харесвам 50-те си години поради много причини. Радвам се на досегашната си работа, но и новите си идеи, порасналите ми деца са изненада и благословия, защото сме приятели, ценя свободното си време и правя планове за още. Светът е тесен за километрите, които смятам да извървя, докато гледам чудесата му.

Просто мисля, че ако в албума на следващите години фотографите ме хващат откъм слабия ми профил, ще е по-добре дори при лошо осветление.