Мъртва или безсмъртна

Тази сутрин на терасата между масата и перваза във въздуха сякаш висеше една муха. Мъртва или просто пареща неподвижно във въздуха? Паяжината беше невидима. Мухата всъщност беше единственият белег за съществуването й.

Не съм сигурна дали това е точната метафора за начина, по който живея. Но понякога, когато се събуждам сутрин, се чувствам точно като тази муха. Сънят е единственото ми бягство от мрежата.

Аз работя в интермрежата. Това е присъда.

Аз общувам в интермрежата, там са всичките ми приятели, там са пътешествията ми, там е сутрешната ми разходка и вечерният ми купон. Не преувеличавам, аз съществувам там.

Не знам телефоните на 90 процента от хората, които наричам близки. Имам чатовете им в различни приложения.

Ако закачат некролог на вратата ми, никой няма да разбере, че съм си отишла. Ще продължат да четат стената ми във Фейсбук. Ще ми пращат смешни емотикони, ще искат съвет. И ще ми се обидят, че не отговарям. Няма да заподозрат, че съм напуснала света, щом не съм напуснала Фейсбук.

Всъщност мрежата ме прави безсмъртна. Като тази муха, която виси във въздуха, без да маха с крила. Мъртва, но на обичайното си място.

Засега обаче все още тракам по клавиатурата. И разсъждавам върху това как мрежата промени начина, по който живея.

Интернет е моята бурка

Доброволно нахлузена, с тесен процеп за очите, през който виждам само каквото пожелая. И от мен виждат само каквото реша да разкрия. Много удобно, напълно разбирам мюсюлманските жени, които с удоволствие си носят хиджабите. Това е перфектният начин да изолираш света от себе си и да го преобразиш. В крайна сметка, единственото, което има значение, е как изглежда той в очите ти, а мрежата дава безкрайни възможности да го преоформиш. А това как ти изглеждаш в очите на другите, е въпрос само на няколко кликвания, няколко написани и няколко изтрити думи.

В света има над 7 милиарда души. В интернет са над 70 милиарда. Всеки човек, потънал в мрежата, може да сътвори множество копия на себе си. Да бъде пълноценен във всяко от тях, без това да го прави психопат. Напротив, това е терапия. И се оказва, че милиарди хора обитават милиарди различни светове, които създават сами. Квантовата физика говори за паралелни вселени и ги търси някъде из космоса. От много взиране във формули явно са пропуснали да видят – паралелните вселени са тук, ние сме в тях, ние ги създаваме.

Понякога си създавам прекрасен свят, пълен с изгреви, котенца и стихове.

Понякога влизам в бурята и съзирам само катастрофи. Пълноценно живея, дори природата не може толкова бързо да сменя настроенията си. Пътувам през разклоненията на света, люшкам се между смях и отвращение. Преди интернет не бях сигурна, че всички тези емоции съществуват.

И сега не съм сигурна.

Имитацията на живот, на мисъл, на щастие и скръб е най-лесното нещо в мрежата. Захарен памук за душата – мислиш нещо, твориш нищо. Пъстро и красиво, но първият дъжд (или токов удар) го отмива. Държиш в ръце огромна топка, а не усещаш тежестта й.

Но май не съм съвсем права. Съвсем неотдавна мрежата ме направи жертва в Ница, турска интелектуалка, пътничка в германски влак. Седях пред монитора и плачех, сякаш стоях над труповете по Английската алея. Със същия интензитет и ужас.

Без да съм помирисала кръвта, тя лепнеше в мозъка ми

Вдигнах кръвно за пръв път в живота си, защото мрежата създаде за мен реалност, в която страданията на други хора ми действат физически.

Имитация ли? По-страшно – разширена до безкрай реалност, в която всичко, което се случва на другите, се случва и на мен.

Не знаех, че сме създадени достатъчно силни, за да живеем и живота на другите с всичките му страдания и болки. Интермрежата ме научи, че всъщност можем да бъдем всеки друг по всяко време. Не баналното „Аз съм (произволен страдалец)“, а истинското, емпатично и съпричастно страдание, което няма нужда от декларации.

С щастието се оказа същото. Само ден след като изстрадах цялата скръб на света, мрежата ме отведе в магазин някъде в Европа, в който насред домати и риба оперни певци изпяха една от най-красивите арии на света. И ми изпраха душата.
Някога, преди векове, пътят между два града е отнемал дни. Между две държави – седмици. Между два континента – месеци и години.

Днес е точно обратното. За секунди се пренасям някъде в Австралия, където живее една стара приятелка. Но не мога да стигна до Пловдив, където живеят хора, които обичам, вече няколко месеца. Защото съм оплетена в мрежата. Като мухата – много жива и някак мъртва едновременно. И безсмъртна, разбира се.