След страстна интимна сцена мъж и жена лежат в мълчание един до друг. Не се докосват. Тя си мисли: „Ето, нищо не казва. Даже не ме и докосва, не ме гледа в очите. Сигурно не му е било добре. Очевидно е – не ме обича. Най-вероятно има друга”. Мъжът мисли: „Муха. Муха на тавана. Как така се е закрепила с тия тънки краченца и виси надолу с главата, проклетницата?!”. Ако не беше толкова тъжна, историята сигурно щеше да е ужасно смешна. Не, не става дума за разликите в женската и мъжката логика и емоционалност. В ролята на наблюдателя на мухата можеше да е и жената, а терзаещият се – мъжът. Да не говорим, че сто на сто мухата също е имала своя версия за ставащото. Думата ми е за самотата на сценариите, в които всички – повече или по-малко – тънем през целия си живот.
Теорията на конспирацията в тесния си смисъл резюмира представата, че
светът се движи от тайни заговорнически сили – групировки,
чиито дела не са достояние на обикновените хора. По-широкият смисъл на понятието обаче се отнася до параноята, в която всички живеем по отношение на другите. На техните мотиви, тайни мисли, намерения, на това какво наистина мислят за нас. На другия им живот, онзи, който живеят, когато ни видят гърба. Онзи живот, за който не знаем достатъчно, но пък имаме щедри фантазии и понякога ги вземаме за реалност.
Но да се върнем на мъжа, жената и мухата. Заварваме ги в момент, в който на жената току-що й е „влязла муха в главата“, че мъжът, с когото е, не я обича. Тя има „сигурни“ доказателства за това и цял конспиративен сценарий, в който има замесен трети участник. Обаче интерпретира погрешно естеството на участника. Такъв наистина има, но мъжът мисли не за друга жена, а за муха. На това място не мога да не спра и да не се запитам: защо ни е по-лесно да живеем с най-ужасяващите сценарии за това какво става в главата на любимите ни хора, отколкото просто да постоим с усещането, че не знаем. Или не дай Боже, да ги попитаме направо. Сигурно, защото сме вече на някакви прилични години и знаем колко болезнени могат да са разкритията за живота на любимите ни хора. И как, ако има нещо за криене, дори и да попитаме, това ще ни донесе много малко честна и вярна информация. Теорията на конспирацията всъщност е теорията на
предизвестената неприятна изненада, която винаги, ама винаги, идва.
И затова ние трябва да я изпреварим, да предвидим конспирацията на другия, преди тя да ни е наранила отвъд закърпване. Ставаме детективи, следователи на собствените си отношения и рекламни лица на градската поговорка „Параноята няма почивен ден“. Всичко може да се превърне в обект на параноиден сценарий: поднасянето на цветя без повод, продължителната липса на настроение, колежката, която все звъни след десет, зачестилите командировки. Но и много, много по-фини и незначителни отклонения в обичайното поведение на близките ни.
Затова, ако приятел ми каже, че се чувства самотен във връзките си (от всякакъв вид), обикновено първо го питам дали няма много сценарии по отношение на любимите си хора. Когато човек живее със сценариите за конспирациите на човека до себе си, той живее не с него, а в главата си, следователно – сам със себе си. Инвестира цялата си енергия в това да се защити и да предвиди другия, да интерпретира и анализира действията му. Така не остава много пространство за спонтанност и радост от отношенията. Колко ужасно, нали, биха казали някои.
А сега, ако се намери и един човек, който с ръка на сърцето да ми каже, че никога, ама никога, не е чувал по свой адрес „обичам те“ и не се е усъмнил дали пък признанието не е казано вече по навик, дали все още наистина е автентично, ще му стисна ръката. И ще се засрамя от себе си. Истина е, че някои хора имат късмета да са снабдени от близките в ранното си обкръжение с по-добро ниво на базисно доверие. Те живеят с чувството, че
светът е, общо взето, едно безопасно място
Мнозинството от нас обаче са расли така, че отрано да имат съвсем реални доказателства и аргументи защо светът не е никак безопасен за обитателите му, защо някои от най-големите поразии ни се стоварват тъкмо от най-приближените ни. И неусетно превръщат теорията на конспирацията в стил на живот.
Така че аз никак не се срамувам от моментите, в които се впускам по следа, и цялото упражнение завършва със солидна теза, че нещо недобро се върши зад гърба ми, в моя вреда. Ние всички сме жертва на тате, който забрави да ни вземе от детската градина, на мама, която ни изпрати на дългогодишно отглеждане при глухата ни баба, на Мария, която показа любовната ни бележка на целия клас, добре се посмяха, а после тя тръгна с най-добрия ни приятел, и така до безкрайност.
Погледнато от друга страна обаче, затъването в теориите на конспирацията си е чиста проба проекция на нашите собствени дяволи върху чужд екран. Да си признаем – ние също нямаме крилца. Всъщност, при минимално ниво на себерефлексия и критичност отлично знаем на какво сме способни. Но това само прави конспиративните ни теории още по-безплодни. Защото, докато разчитаме чуждото поведение, ние всъщност виждаме в него нашите възможни магарии. Дори и наистина да се случва нещо нередно, скрито от нас, нашата версия за него е базирана на това какво сме правили (или бихме направили) ние в идентичен случай.
Едва ли някога ще спрем да търсим скрития смисъл в действията на другите.
Защото, колкото и да ги обичаме, се страхуваме от тях и за тях. Защото и те се страхуват и правят същото. Дали ще е по-малко самотно, ако плеснем с ръце и се прегърнем доверчиво, без задни мисли? Вероятно. Но аз намирам за ужасно вредни книжките за самопомощ, които ни пробутват редукционистичния възглед, че всичко – в това число и конспирацията – е само в нашите глави. А ако се отпуснем и не вдигаме бариери пред другите, ще живеем щастливо. В нашите глави – друг път. Извън тях има цял един свят, който никак не се интересува от нашите фантазии и представи за него, а функционира по своята логика. И ако се заставим да повярваме, че страхът и страшните неща са само в нашите глави, ставаме като онзи родител, който много иска спринцовката под леглото на детето му наистина да не е негова, а на „един приятел“, пък детето само да „му я пази“. И затова вярва ли, вярва. „Конспирацията е само в моята фантазия, връзките се градят на доверие“ е мантра, която добре пази личното ни спокойствие, но ни лишава от очи и уши за другите около нас.
Проблемът с теориите на конспирацията е, че ако се интересуваш от тях, в публично-политическия живот минаваш за умник, а в личния – за параноик. Да си припомним все пак друга градска поговорка, че
ако не си параноиден, това не означава, че никой не те преследва.
Наистина, животът в постоянни подозрения е ужасно мъчителен, но изходът не е вечни самообвинения и срам, задето ги имаме. Всъщност аз не знам какъв е изходът. За мен добре работи съветът, който получих веднъж, че рано или късно всички, които обичаме, ще направят нещо, от което ще ни заболи. От нас обаче зависи да теглим чертата под калкулациите „за” и “против“ и да решим струва ли си да пострадаме малко заради съответния човек, или е по-разумно да го извадим от живота си. Така едновременно приемам, че важните ми хора съществуват като самостоятелни единици, имат свой живот и вероятно някаква конспирация, но запазвам санитарния минимум от контрол върху това какво може да ми причини тя. Надявам се, че и близките ми ме виждат като човек, заради когото си струва да се пострада малко, без да бъде елиминиран от картинката. Защото, ясно е, случва се и аз да извадя някоя конспирация от ръкава…
0 Коментара