Била съм само на 3 години, когато е починал в съня си. Една коледна нощ. На почти 90 години.
4 брака, 11 деца, едно от които умира още след раждането. И както сам казва в своята автобиография: „Зная, че времето и обстоятелствата са били благоприятни за мен. Станах любимец на хората по целия свят, обичали са ме и са ме мразели. Да, светът ми даде най-доброто, което имаше, и малко от най-лошото”.
Да, светът е по-светъл, защото го е имало. И по-тъжен, защото вече свети – там, отвъд дъгата.
В съзнателния ми живот той не е съществувал физически. Но въпреки това, или тъкмо заради това, този мъж присъстваше в някои от моите пораствания. И в не един избор.
Той е Чарлз Спенсър Чаплин. Сър (и не заради посвещаването му в рицарското звание от кралицата, а защото е джентълмен – по свой избор ). Актьор. Режисьор. Сценарист. Продуцент. Композитор. ЧОВЕК. В творческо отношение – за мен
той е това в киното, което е „Бийтълс” в музиката.
И в този, и във всеки друг смисъл е мъж, на когото се възхищавам.
И понеже стана дума за „Бийтълс”, се замислих за приликите между Чаплин и Джон Ленън. И двамата са англичани. И двамата са самоуки. И двамата талантът така ги е опитомил, че не са имали никакъв шанс да го пилеят. И двамата са мразили войната. И двамата са живели в САЩ – Джон известно време, Чарли – през по-голяма част от живота си. И двамата още приживе са се радвали на огромна любов от хората. И двамата са разследвани в един период от време от американските власти, понеже ги мислели за комунисти! На Ленън – първо отказват да му дадат зелена карта и дори има искане за депортирането му заради активна политическа позиция и защото е бил противник на войната във Виетнам. На Чарли Чаплин пък му е отказано да се връща в САЩ при едно от пътуванията му до Англия заради обвинения в комунистическа дейност. Американците дори пращат сигнал до британските служби. Съмняват се, че това не е истинската му самоличност. Хиляди тонове мастило се е изписало фантом ли е „Малкият скитник”. Обаче това няма никакво значение. И Ленън, и Чаплин печелят битката с властите в САЩ.
Чарли се връща там към края на живота си, за да получи „Оскар” за цялостен принос към киното, името му отново е върнато в Алеята на славата, Америка е забравила, че го е изгонила и пак го обича. Но и това няма значение. Защото те отдавна са в сърцата на милиони, които искрено са ги обичали и продължават да ги обичат. А
следите, които са оставили, никакви архиви и тайни служби не могат да заличат.
_02.jpg)
Чарлс Спенсър Чаплин е роден на 16-и април 1889 г., в осем часа вечерта, в квартал в Южен Лондон. Родителите му са вариететни актьори. Те се разделят още преди той да навърши три години. Баща му е алкохолик, както сам Чаплин пише в автобиографията си, и умира млад от цироза. Чарли е живял малко и с него, но повече заедно със своя полубрат Сидни и майка си. Бил е в сиропиталище по време на един от престоите на майка му в приют за психично болни, живял е години наред в крайна бедност. Както сам разказва: „Бях вестникарче, печатар, майстор на детски играчки, духач на стъкло, прислужник на лекар и т.н., но както Сидни по време на всички тези „професионални отклонения” нито за момент не забравях крайната си цел – да стана актьор.” Чаплин пише, че баба му по майчина линия е била наполовина циганка и определя този факт като „нашата семейна тайна”.
Чела съм няколко пъти книгата на неговия живот – и като ученичка, а и след това често посягах към подчертаните с молив пасажи. И всеки път се настанявах уютно между страниците на този така изпълнен с живот живот. Влюбих се в този живот. Харесах този човек, този мъж. Харесах го извън смеха от филмите, за който съм му благодарна.
Харесах го заради най-забележителния образ в нямото кино – на Малкия скитник, заради последователността, с която разсмива, въпреки болките, бедността, загубите и трудностите в личния му живот. Заради начина, по който кара милиони хора не само да се смеят, но и да жадуват за повече топлина, светлина и доброта. Заради това, което пише в писмото до дъщеря си Джералдин: „…повече от четиридесет години съм разсмивал хората на земята. Но
аз съм плакал повече, отколкото те са се смели, Жералдин!
В света, в който ти живееш, не съществуват само танци и музика!”
Харесах го заради гениалните му филмови творби, заради смелостта му да не изневерява на нямото кино почти десетилетие след идването на звука в лентите. Излишно е да изреждам шедьоврите му. Ще кажа само, че първият му пълнометражен филм – „Хлапето” – и до ден-днешен може да предизвика истинско заметресение от чувства. А дори няколко думи от речта му в първия му звуков филм „Великият диктатор” са достатъчни, за да се види огромната му човечност:
„Мислим много, а чувстваме малко. Имаме нужда от повече човечност, от повече доброта – блага и умения си имаме достатъчно. Без тези качества животът би бил жесток, а ние – изгубени…
Където и да си, погледни, Хана. Облаците се разтурят! Слънцето се показва! Ние излизаме от мрака и навлизаме в светлината. Навлизаме в един нов свят – там хората ще се извисят над омразата, алчността и жестокостта си. Погледни, Хана! На човешката душа й поникнаха криле и тя най-после полетя. Полетя към дъгата, в светлината на надеждата и славното бъдеще, което принадлежи на теб, на мен и на всички нас…”
Харесах го, заради
вярата му в един по-човечен свят.
Заради упоритостта, с която преследва мечтите си. И заради сълзите му – и когато страда, и когато обича. Харесах го заради любовта му и заради неговата нежност. И защото е останал Човек до самия край на живота си.
Исках да имам такъв мъж до мен. Силен в нежността и обичта си. Исках да бъда такъв човек. Мисля, че благодарение на неговия разказ научих урока за търпеливостта към мечтите.
Харесах го и заради топлотата, с която описва обичта към майка си, и заради начина, по който говори за голямата си любов – последната му съпруга Уна, от която има 8 деца и която е над 30 години по-млада от него.
Харесах го заради признанието, че голямата любов е най-красивото от всички разочарования за един творец, защото той не намира думи да я изрази.
Харесах го като баща. Исках такъв баща за моето дете. Ето само още един малък откъс от писмото до дъщеря му Джералдин:
„Толкова съм далеч от теб! Но нека ослепея, ако макар и за миг твоят портрет е изчезвал от очите ми. Той е тук – на масата, тук – до моето сърце. Но къде си ти? Там – в приказния Париж, танцуваш на величествената театрална сцена на Шан з`Елизе…
Аз танцувах в широк и окъсан панталон, а ти – в копринена рокля на принцеса.
Тези танци и шумът на аплодисментите ще те издигнат понякога в небесата.
Иди! Иди и там! Но се връщай на земята! И гледай живота на хората, живота на ония улични танцьорки в крайните квартали, които играят гладни и треперят от студ и беднотия. Аз бях като тях, Жералдин…
Гледай хората! И най-малкото по един път на ден казвай: „И аз съм една от тях!” Да! Ти си една от тях, моето момиче. Нещо повече! Изкуството, преди да даде на човека крила, за да излети във висините, обикновено му счупва краката. И когато дойде момент, в който ти почувстваш себе си над публиката, веднага напусни сцената! Иди с първото такси в околностите на Париж. Аз много добре ги познавам!.. Там ще видиш много танцьорки като теб – даже по-красиви от теб, и по-горди от теб. От ослепителния блясък на прожекторите на твоя театър няма и следа! За тях прожектор е луната. Погледни, добре погледни! Не танцуват ли по-добре от теб? Признай си, моето момиче! Винаги има някой, който танцува по-добре! И знай – в семейството на Чарли никой не е бил толкова груб, за да може да ругае един файтонджия или да подиграе просяка, седнал край Сена… Аз не бях ангел, но доколкото можах, се стремях да бъда човек. Опитай и ти.”
Сигурна съм, че влюбването ми в Чарли Чаплин ми помогна да срещна човека до мен. Бащата на моето дете може да напише такова писмо до дъщеря си!
0 Коментара