Беше зимата на 2007 година, 2-ри балкон в зала 1 на НДК. С много късмет се бях сдобила с един безценен билет за концерта на виртуоза Васко Василев. Истината е, че не бях слушала нито едно негово изпълнение до този момент. Нищо. А защо толкова исках да отида на коцерта – и до днес не мога да си обясня. Влизайки в претъпканата зала, усещах как във въздуха се носи едно трепетно очакване, един нестихващ интерес и еуфория, която ме обзе моментално. И щом светлините изгаснаха и мъгла обви сцената, първите струни, докоснати от него, накараха всяка фибра в мен да спре. Затаих дъх. Потопих се. Една магия, едно усещане, което кара сърцето ти да бие по-бавно, унесено в ритъма на цигулката. Не знам дали можеш да се влюбиш в един тон, в една мелодия, но за мен бе точно това. Изкуство е да си добър музикант, но да галиш всяка струна по начина, по който Васко го прави – това е божествено.
Затваряйки очи, виждах нежност, романтика, усещах звука по тялото си.
И така, този непознат разкри душата си пред мен и ми показа своя свят, изпълнен с много музика, енергия и ритъм. И до днес се питам дали ние, жените, тайничко не се влюбваме в артиста не толкова заради него, колкото заради света, който ни показва. Толкова много истории – художници, артисти, музиканти, творци – хора умело поели живота в ръце, извайвайки го в причудливи форми и измерения, носещи ни куп емоции и необясними чувства. Истината е, че е по-лесно да живееш в красивия свят на изкуството, където уроците на съдбата и мъдростта на поколенията изпадат в безтегловност. Там, където сърцето рисува свои картини, а болката и разочарованието са просто лош спомен от полу-сънуван кошмар. И макар историята да помни писмата на всички онези девойки, полудели от любов по артиста-бохем, чийто живот обаче е твърде кратък, за да бъде отдаден само на една жена, всеки ден протягаме ръце към необяснимото и изкушаващото,
защото е греховно по-сладко от монотонността на безвремието.
Излизайки от транса на концерта, бях сигурна, че този човек е белязал живота ми по необясним начин. Дали защото преоткрих красотата на Пиацола, или защото публиката заживя като едно цяло под звуците на цигулката – едва ли някога ще разбера. Но точно там – в прашните кадифени седалки, където не един и двама са заспивали от скука и досада, аз видях своята Итака – мястото, където винаги ще се чувствам у дома – топло сгушена в музиката на един творец от световна величина, който за мен винаги ще си остане ‘Васко, който ме върна у дома’.
0 Коментара