Между 40 и смъртта

Аз остарявам… Мене ми минават дните…

Аз ще нося крачолите на панталоните си навити…

Томас Стърнс Елиът, из “Любовната песен на Дж. Алфред Пруфрок”

Темата ме вълнува, но сътворяването на този текст беше истински кошмар. Всъщност не – самото писане някак си потръгна, но преди това… преди това се препъвах в мислите, думите, клавиатурата. Ако последната беше пишеща машина, досега стаята ми да се беше наводнила с ядни бели листове, безмилостно сбръчкани и захвърлени – наказани заради натрапващата се неизвестност на тази тяхна белота, празнота, гладкост…

Просто не знаех откъде да го подхвана. Не че сега, пишейки, аз държа контрола над низането на букви, думи, изречения – по-скоро то ме е подхванало. Така реших да го оставя –

леко а ла автоматично писане, да се излее нанякъде.

Несъзнаваното си знае работата, макар че съвсем не съм уверена в писаческата му дарба. С рационалния ми ум не можахме да се спогодим. Той е бригадирска количка – веднага се захвана да носи строителен материал като теории за остаряването, архетипови образи на мъдрия/злостния старец, битката между puer eternus и senex, размисли за фиксацията на западната култура върху младостта и табуизирането на остаряването… Да, хубави тухли – сигурно щеше да излезе нещо прилично от тях – но в този момент не са моите…

Изглежда, не се получава от висотата на безопасната интелектуална дистанция – твърде страхливо ми е, не мога да си го позволя точно сега.

Точно сега, когато се появи и този сън, в който съвсем откровено страдам, че все някога ще настъпи времето – и това е чудовищно неизбежно – на немощните телеса, дрипавата кожа,

тоталната зависимост от другиго за ежедневните ти нужди…

Да, нищо ново под слънцето, и не, съвсем ново е. Всъщност появата на подобен сън не е изненада за мен. Застанала съм на попрището жизнено в средата, на междата между първата и втората половина, и съвсем скоро ще започне дългото спускане, а още живея с усещането за безкрайна младост и се правя, че не виждам в огледалото с една идея по-халтавия контур, бръчките, килограмите…

Очевидно през последните 40 години съм отглеждала представата – макар и с намаляващ интензитет – че ще живея вечно, че най-доброто тепърва предстои. Подозирам, че сънят е искал да ме събуди за реалността, тази толкова непозната и никога не съществувала преди, която единствено на другите се случва, но не и на мен.

Мисля си за дядо ми. Краката му не го слушат, има си и други болежки, но той не вярва. Просто отказва да повярва, че е остарял, че това е неговото тяло, че силите не му достигат. Усърдно отрича годините и инатливо продължава да се опитва да прави всичко онова, което е правил на младини. Помня и един разговор с майка ми: „Тялото по-бързо остарява от душата. Душата не може да го догони“, каза, хващайки се за кръста.

През последните седмици все по-често се улавям как се старая да си го представя. Как ли ще изглеждам, как ли ще се чувствам, коя ли ще бъда? Колко ли скоро тялото ще започне да ми изневерява? Дано да е по-нататък – чак към 90-те… И какво ще го правя тогава? В „Сто години самота“ Маркес казва, че възрастта съществува само във физическия свят, че есенцията на човешкото същество устоява на времето, защото е извън него и пребивава във вечността.

Духът ни оставал все така млад и жизнен, както когато за пръв път сме обичали. Звучи красиво, да, искам да го прегърна, но може би не сега.

Преди това имам да свърша куп други неща –

да изцедя до последно останалите капки младост

и ако мога да изнамеря някоя прашасала магия, която да ги превърне в глътки, в кладенец, в извор. После да огледам царството отвъд междата, да се запозная с него, законите, престъпленията и наказанията му.

По този повод с наслада, възторг и тъга изгледах документалния филм „Стилните нюйоркчанки или мода за напреднали“, където седем дами на възраст между 65 и 95 години изразяваха по най-уникален начин индивидуалността си на жени, свободни от социална конвенция и развихрени в творчески плам – дръзки, крещящи, нелепи, креативни, шарени – вече нямат какво да губят. Имат само себе си.

Вярно, че при някои от тях не можех да се отърся от впечатлението, че натрапливата им карнавалност и преекспонираният младежки патос са отрицанието на безвъзвратността на онова, което е било и никога повече няма да бъде.

Истинска нежност и симпатия обаче изпитах към 95-годишната огненочервена Илона, която си правеше рижи мигли от къдриците си, обличаше се в пъстрите цветове на дъгата и водеше курсове по рисуване до последно. Същевременно тя имаше излъчването на умиротворена душа, която много бе живяла, много бе видяла, с пълни шепи бе грабила и с щедро сърце раздавала. За разлика от останалите артистични и свежи дами тя не парадираше с младежкия си дух, не се опитваше да убеди света, че 80-те са новите 20 и не се смееше гръмко. Знаеше, че краката не я слушат. Тя

държеше мисълта за смъртта нощем до възглавницата си,

а денем я окачваше на обецата си. Когато я питали на колко е години, отговаряла: „Между 50 и смъртта.“ Умееше да се шегува със своята приятелка без жлъч. Щом разбра, че снимките ще продължат няколко дни, тя закачливо отвърна: „Чудесно, на нас долу-горе толкова ни остава.“

Наблюдавайки я, си мисля, че ако искаш да съхраниш духа си млад, трябва с едното си ухо да попиваш симфонията, която от раждането досега си сътворил, а с другото да се заслушваш в нежните напеви на смъртта.

Истината е, че за остаряването не ни подготвят.

Не се говори за това като за ценност, не искаме да го мислим, замитаме го под килима. Нерядко предпочитаме да изрежем старостта или да я капсулираме в забравено от бога село или в някой мизерен (или луксозен) старчески дом в покрайнините на града. В обществения транспорт възрастните дразнят – „Къде са тръгнали да се пречкат на младите, забързаните, работохоличните, важните, ами не си стоят вкъщи?“. Тях не ги наемат на работа, дори вече не са хора. Те не са имали минало на младост, поезия, надежди, блянове, стремежи, пътешествия, приключения. Не, в момента, в който са остарели, автоматично са се изпразнили от съдържание, цвят и обем и са се превърнали в еднородна сива маса на зомбита, за които животът е свършил, но вгорчават този на младите, напомняйки им какво ги чака. Сякаш детство, младост, зрелост и старост не са неделим природен цикъл, като всеки етап излива различна благодат?

На дъгата не можеш да й махнеш зеленото

Защо сме престанали да обичаме зеленото?

В нашата култура младостта е на пиедестал, а старостта се търпи. На колективно ниво не се смята, че остаряването носи ценност; срещу него трябва да се борим със зъби и нокти, да го отричаме, заличаваме, оперираме и обезобразяваме. В това пътуване всеки е сам и сам открива по какъв начин остаряването ще се впише като пълноценна, интегрална част в целостта на житейската му легенда.

Мерилин Монро някога е казала: „Понякога си мисля, че би било по-лесно да умра млада, но тогава никога няма да завърша живота си, никога няма да позная цялата себе си.“ Да, същата тя.

Ще открадна още малко – нали имам нужда от напътствията и свидетелствата на други жени, преминали в тази терра инкогнита на втората половина. София Лорен: „Съществува извор на младост – това е твоят ум, твоите таланти, креативността, с която насищаш живота си и живота на хората, които обичаш. Когато се научиш да черпиш от този извор,

наистина ще си победила възрастта.“

Дали едва сега, когато официално признах пред себе си, че съм на средна възраст, от която неизбежно ще изляза, не започнах да узрявам за смисъла на претенциозните й думи? Както вече казах, до неотдавна всичко най-добро тепърва предстоеше, раят беше зад ъгъла, нямаше закъде да бързам, можех спокойно да си лежа в хамака на младежката безотговорност и да се гърча в страхове пред света, очаквайки той да дойде при мен, или да се надявам плодовете на творческото дърво сами да паднат в устата ми. Оттук нататък обаче на финалната права какво предстои е ясно.

Никога досега обаче не съм се чувствала толкова енергична, бодра и жадна да забележа, да се радвам, да науча, да изследвам, да пропътувам, да разгърна, да нарисувам, да напиша, да публикувам, да срещна, да призная, да благодаря, да изразя, да излея всичко онова, което в мен е зряло.

Преди все имаше време, сега вече няма време.

Скоро ще бъда на възраст между 40 и смъртта и на ухото ми вече има обеца, имплантирана. Едва сега разбрах, че животът във вечност не вирее. Във вечност той е ленив, летаргичен, инфантилен и инертен. Животът е пълноводна река на съзидание, само когато бъде ограничен в русло със здрави брегове, само когато смъртта го озапти и събере, само когато е краен. Остарявайки, ставаме все по-крайни и все по-пълноводни. В идеалния случай. Така си го представям.