Не е лесно да си млад човек в България. Отвсякъде ти обясняват колко точно не ставаш за нищо. Всъщност това е основният лайтмотив на живота ти, който методично започва да ти се набива още от тринайстата ти година. Веднага щом излезеш от сладкия пухкав период на Мечо Пух и куклите Барби, незнайно как се оказва, че ставаш обществен враг номер едно.
.jpg)
Съседът, който доскоро те е пощипвал по бузките и умилително е възклицавал на опитите ти да достигнеш последното копче на асансьора, изведнъж започва да ти се кара за някакви графити по етажите. Плахите ти опити да обясниш, че нямаш вина, се парират с вик, че приятелите ти са същите хулигани като теб. „ТВУ за вас, малки хулиганчета такива“ – крещи той. А ти се чудиш, първо, какво е ТВУ и, второ, дали да му напомниш за неграмотно изчегъртаното „Хеви Метал“ на стената, което от двайсет години напомня за неговата младост.
Някъде по това време установяваш, че интересът на майка ти към твоята личност се изчерпва с фразата
„изпитваха ли те днес в училище“,
спомената мимоходом между миенето на чиниите и „Отчаяни съпруги“. Много отдавна не я молиш да ти помага за домашните. Не че нямаш нужда. Просто тя не знае как се пише есе, нито кога се слагат запетайки (под секрет да си признаем – изобщо не разбира от правопис). Математиката е тера инкогнита за нея още от четвъртия ти клас.
Иначе майка ти е демократична Няма нищо против да пушиш пред нея. По-добре било да не се криеш по тоалетните, защото пушенето в тоалетните я отвращавало. Виж, с баща ти е по- сложно. Три дни го гониш, за да разпише бележника ти. Трудно е да го хванеш между поредната делова среща (отдавна знаеш, че така маскира запивки с приятелите) и поредната командировка. В редките вечери, когато се прибира навреме, е обсебен от дивидито и последния касов американски екшън. Всъщност баща ти е доста благосклонен, когато напълни компютъра с вируси, защото само ти можеш да се справиш с проблема. „Браво, хакерчето ми“ – казва той, като ти бутва двайсетачка в джоба с идеята за изпълнен родителски дълг. Вечерта ти сипва половин чаша бира за поощрение.
Така, де. Мъж ще ставаш.
С напредването на годините започваш да осъзнаваш, че родителите ти не са толкова идеални. Усещаш се някъде между ипотечния кредит, планираната почивка в Гърция и таксите за частни уроци по математика. Започваш да се възприемаш като част от месечния бюджет. Не че е лошо. Стига да не ти спират джобните.
Положението в училище е още по-отчайващо. Учителите най-общо се делят на две категории. Предпенсионно уморени лелки, които се интересуват само от размерите на настоящата заплата и бъдещата пенсия, и преподават по методи, които още Макиавели е смятал за старомодни, и клонинги на фолк певачки, разхождащи гордо миниполи, от които ти е неудобно, защото знаеш в пъти повече от тях. Разбира се, не си любимецът на класа, защото баща ти не е спонсор на училището. Вече ти е напълно ясно, че „храната прави борбата“ и „без пари си никой“.
Някъде около завършването на гимназията усещаш леко активизиране около себе си. Майка ти категорично отказва да пропуснеш бала в полза на екскурзия из Европа. Фамилията се чувства длъжна
да изхарчи десетгодишните си спестявания за костюм,
който никога повече няма да облечеш, и лимузина, вписваща се гротескно в панелния ти квартал. Все пак си доволен – влизаш в големия живот и вече всичко зависи от теб. Университетът бързо ще те извади от тази илюзия. Напук на съветите да запишеш икономическа специалност, кандидатстваш и се класираш трети в списъка на бъдещите филолози. Поне ще има къде да живееш. Разбира се, не очакваш Студентски град да е Палм Бийч, но девственият ти мозък е меко казано неподготвен за третия свят, в който попадаш. Деветдесет процента от живущите на етажа не са студенти. Вратите се заключват с катинари и като екстра всяка нощ слушаш актуалните хитове на “Пайнер“ от дискотеката под блока.
За пет години филология написваш всичко на всичко три есета. А казват, че филолозите трябвало да могат да се изразяват писмено. Лекциите са спорадични и най-често проформа. За сметка на това притежаваш огромна колекция учебници, които никога повече няма да прочетеш. Някъде по това време се запознаваш детайлно със сивата икономика. Нямаш избор. Никой не назначава студентите легално на работа. Денем учиш, нощем работиш и продължаваш да трупаш учебници „самиздат“. Преподавателският рекет учебник срещу изпит има ефект. Записваш икономическа магистратура. Завършваш я без проблеми. Все пак си осъзнал основния постулат в икономиката: плащаш – получаваш. Главата ти е пълна с теориите на Смит, Котлър и Дракър, но практическите ти познания клонят към нула.
На 23 си дипломиран млад мъж с много амбиция и желание за работа. Не можеш да разбереш само, защо всички те гледат с недоверие и ти обясняват, че младите за нищо не стават. Е, имаш трийсетина години да се убедиш в това.
0 Коментара