Когато ми се налага да ползвам претъпкан ескалатор в метрото, защото до него няма едни прости стълби, изпитвам ужас, че някой ще провикне името ми колебливо, ще се обърна и той ще махне с ръка, „О, да, това не е тя“.
Няма начин да съм. Освен ако не си представям, че се катеря по перилата като по дърво, за да замажа отчаяната си физиономия през тези две машинални минути, в които нямаш контрол над собствените си крайници в хаотичната редица. Свръхатлетичното ми детство ме възпита да възприемам любовта към живота като кръвен данък и ако нещо основно може да ме накара да се чувствам като натъпкана с упойващи лекарства и със стърчащи от тялото маркучи, това е угодничеството пред физическия мързел, благодарение на което процъфтява всякаква антицелулитна литература.
Бягане, плуване, колело – тази истерична нужда от непрестанно движение
обаче не е начин да надхитриш остаряването. Тя просто се е сраснала с култа ми към нормалните за младостта категории като трескавото вършене на нещо, липсата на страх от ходенето нагоре-надолу, любопитството, преебаването. Така е и със скейтърските следи в облеклото ми. Нося Volcom и Vans, не за да отмъстя на инертния стандарт за малко по-сериозно женствено облекло, когато почнат да ти личат 30-те, а защото ако трябва да избирам къде да изпия два рома довечера, това ще е площадът пред MACBA в Барселона, където на душата ти й потича слюнката при сливането с клошарския маниер на контингента. От вманиачените към тунингованите си бордове хлапета с мръсни три-четвърти чорапи до бащите на колела с едно дете на рамката отпред, второ в щайгата отзад и диня под мишницата. Или някой от гаражните членове на Ljubliana & the Seawolf – последната неизвестна банда, която обикнах, която преследвам.
Последната ми любов започна по време на бунт, не на ароматни свещи
Започна, докато ритах кофи под дъжда и един мъж измънка под строгия си чадър „Момиче, ти си момче“.
Смехотворно е обаче да смятам, че ласкавото обръщение „Госпожице“, когато пазарувам без 6-годишния си син, или изчервяващите подмятания „Секси майка“, когато тичаме заедно през парка, могат да балсамират увереността ми в хубавичкия ми външен вид. Обвързването на младостта с физическите данни е тоталитарната догма, която в крайна сметка води до безизходица в справянето с прехода към всяко ново десетилетие от възрастта ти. Или (най-лошото) – до борба за гардероба на 16-годишната ти дъщеря и до побирането в дънките й като основна житейска цел. Превръщане на срама от остаряването в блудкав дискотечен мит за вечна младост.
Поколението Y (родените между 1981 и 2000 г.), в което попадам, донякъде ме спасява от стереотипите, които притискат съзнанието в конкретна възраст. Y включва поне 12 културни, социални и поведенчески типа, повечето от които привлекателни за идентификация – амбициозни мацки, които ръмжат срещу огледалото, преди да тръгнат към офиса, 20-годишни, страдащи от безсъние start up техничари, кулинарни ексцентрици, които правят гурме от севернокорейската кухня, околосветски скитници, 30-годишни студенти, доброволци в Третия свят, активни и спретнати майки с фигурата на Жизел Бюндхен. Y имат шанс да променят онази „ударих си пръста с чук, докато закачах картината на стената“ физиономия на следващите възрастни. Грижата за някакъв предначертан домашен, професионален и личен комфорт като норма на порастването ще е последният им култ.
Основната характеристика на света днес е, че е радикален.
Скоростта, с която се променя, ти гарантира непрекъснато рефрешване на идентичността, място сред новите млади, благодарение на всеки следващ технологичен или социален тренд. Някъде под дегустирането на смарт еликсири обаче, жената я дебне един категоричен, архаичен страх – кога ще има деца, ще може ли да има още деца. Извън комфорта на толкова много и космополитни избори, които те държат в час,
фертилитетът си остава най-неподкупният начин да се чувстваш млада
Шест години след първото си раждане подложих толкова силно на съмнение досегашната си убеденост, че не искам повече деца, че започнах да превръщам връзката си във взимане на изпит, натоварих я с тежък план за възпроизводство. Затова и съм свенлива в разказване на намерението да даря яйцеклетка, каквато беше задачата на този текст. Знам, че това ще бъде най-вече акт на легализиране на женствеността ми, егоистичен порив да споделиш зрънце от младостта си.
А някъде отвъд този интимен биологичен сигнал вярвам, че първо има някой от плът и кръв, който те иска млада и непримирима със стереотипния женски тон. Спомням си ги
любимите ми влюбени, докато търсех в началото на юни местен тип от Камен бряг,
който да препоръча пещера за нощуване. Току-що образувано антитезисно семейство с бебе – количката по средата на пустата слънчасала улица, а те двамата си подритват пъстър хек. После се боричкат на асфалта. Враждуват като юноши. Влюбени от времето на рицарите на Кръглата маса, които са спали дълго време с меч помежду си, докато решат, че има смисъл. Бебето се смее. Никакви пози за Facebook, никакви цифрови филтри за увековечаване на момента. Утре той ще я учи да лови с харпун. Тя го учи да е по-щедър към непознатите.
Реално присъщите на младостта форми се проявяват в духовните ти връзки,
в любовните ти връзки. Едни непрекъснато изследващи се мъж и жена, не просто кадри на семейния кодекс, а независими от клишетата мъж и жена, могат да предотвратят ръждясването на желанията, физическото и душевно скърцане, опитомяването си от масовите очаквания. Тази влюбеност в младостта обаче е отговорност на личния ти опит, напоен с риск, на тръпката да внимаваш в емоциите на другия като в най-малките частици Lego. Самотно до доказване на противното.
0 Коментара