Казвам се Полина, на 26 години съм и съм гражданин на малка, невнятна държава, пълна с нещастни хора. България (малката нещастна държава) е запокитена по ирония на съдбата, естествено, в най-смотаната част на Европа, където се яде шкембе чорба. Знаем, че според Чърчил това е било проблем. Според него проблем е било и къпането веднъж седмично, но няма да се фокусираме особено върху личността му.
Та… Малката нещастна държава е пълна с малки нещастни хорица, които рядко мислят. Именно по тази причина – още по-рядко мислят позитивно. Малките хорица са бедни, недоверчиви, завистливи, често неуки и напълно сигурно нещастни. Те искат да са европейци, ама не искат правила. Искат да са заможни, ама не искат да си плащат редовно сметките за ток. Искат да имат адекватна политика, но не искат партии, а народна власт. Искат справедливост, което в превод за тях означава национализация.
Искат да са щастливи, но без да поемат инициатива затова –
напротив, вършат всякакви хоатични движения, които ще задълбочат нещастието им. И всеки път не знаят как да продължат напред.
Именно по тая причина в малката нещастна държава позитивизмът е заменен от фатализъм, а мисленето – от врачки, ходжи, магове и други кукумицини. Малките нещастни хорица вярват на заклинания, празни думи и предсказания. Не вярват на себе си. Те очакват нещата да им се случат, а не да участват в тях. (И тук, моля, не се подлъгвайте по исканията за участие на 50% граждани във властта, каквито желания демонстрират част от протестиращите тези дни в България. Защото това не се казва поемане на отговорност, а желание за лично облагодетелстване.)
Пиша този текст в 6 часа сутринта, след една седмица почти денонощна работа. Чудите се защо ли? В общи линии и аз това се чудя, но да обясня. В малката нещастна държава става бунт. Ама не бунт с искания, а бунт с щения. Народът, както обичат да окрупняват политиците, иска не да е богат, той иска да не е беден. Не иска да има адекватна заплата, иска да има ниски сметки, а по възможност и държавата да му ги опрости.
Правителството в България падна вследствие на виковете от улицата. Веднага след това обаче улицата поиска то да се върне на власт. „Ама ние не искаме предсрочни избори, искаме нов кабинет в мандата на парламента, който намираме за шайка престъпници, но дори и да викаме под прозорците му „Оставка!“, това не означава, че искаме да си ходи.“ Леко е шизофренично – да.
Удивителното е, че само в тази държава протестиращите хора не знаят какво искат
Всъщност – знаят. Искат да им е безплатно, ама какво точно, няма особена яснота. Освен това искат да се оправят сами, не искат елити. Но пък ето какво казва историята – през 1944 година страната ни отново въстава срещу елитите и в нея се установява 45-годишно комунистическо, тоталитарно управление. През 1989 година се случва кротък, тих преврат и от еднопартийна система в България започва да се гради многопартийна. Населението обаче все още е управлявано от вече социалистическата партия, наследник на комунистическата. През 1997 година гражданите обсаждат парламента и не искат да се подчиняват вече на БСП, искат демокрация и пеят: „Развод ми дай“. Така криво-ляво стигаме до 2009 година, където в мозъка на тълпата от български граждани се заражда идеята за „здрава ръка“ (без да си дават сметка, че колкото по-здрава е лапата, толкова по-отчетлив е средният пръст, който може да покаже) и на власт идва авторитарна партия с претенции за дясност. Впрочем, претенциите са напълно неоправдани, тъй като ми е неизвестно някъде другаде в света уж консервативна партия да се опитва да наложи данък „Лукс“. Почти 4 години по-късно гражданите свалят от власт тази партия, но не искат да управлява друг. Връщат се в далечната 1944 година и искат народна власт.
Подобенхаос в колективния мозък на България води до тежка форма на умствено заболяване
И до пълна липса на щастие. То просто няма как да се случи.
Наскоро прочетох „География на блаженството“ – книга, чийто автор Ерик Уайнър, представител на вечно киселата в световен план журналистическа гилдия, тръгва на разходка в различни държави, за да търси щастливи нации. Няма да ви преразказвам. Оказва се обаче, че ведрият поглед към живота се дължи на скуката в една страна. Да, да – скуката. Но това не означава, че обществото по тези географски ширини е забило пръст в челото си и няма какво да прави. Напротив – означава, че то спазва стриктно определен набор от правила, които дават солидна основа на живота. Битът е предвидим и от тази гледна точка напълно приемлив. Когато успееш да пресмяташ живота си с няколко хода напред, а основната ти грижа не са сметките за ток, вода и телефон, тогава може и да ти остане време да помислиш за личното си щастие. Инак – срутено под битовизма, желанието за блаженство се изпарява. Такава дума даже спира да съществува.
А мисленето се възпитава и отглежда. То не се ражда на протест срещу всичко в държава, в която правилата са просто условност, а хората – пълнеж. Защото, уви – тъжната истина е, че за да спрем да бъдем пълнеж на панелните кутийки, който е готов, опиянен от собствената си способност все пак да протестира, да излезе на улицата, първо трябва да помислим защо излизаме там.
Мисленето не се ражда в тълпа
Напротив, разсъдъкът й е равен на корен квадратен от участниците в нея. Перифразирам Тери Пратчет. С което не искам да кажа, че бунтът е явление противно – напротив, то е очарователно. Но едва когато е предварително обмислено. Едва когато има цели.
Съжалявам, че текстът стана политически. Имах чудесна идея за нещата от живота и положителните мисли. Трябваше да е чудно структуриран, леко хейтърски и добре обоснован. Но е малко налудно да си говорим за позитивно мислене в държава, която все още няма разсъдък.
Затова първата ни цел е да се научим да мислим. Положителната посока е тема на друг разговор, убедена съм – отдалечен във времето.
0 Коментара