Буквите научих от заглавията на дядовите вестници и на пет вече сричах. Не помня да са ми чели детски книжки, мама ме приспиваше с „Без дом“ на Хектор Мало и „Антон и Точица“ – колко сълзи сме изревали заедно… Добре, че у Ерих Кестнер има и много хумор – добър, ненатрапчив. Когато започнах да чета гладко, го „изядох“ от кора до кора. Не съм каран насила да отварям книга, още по-малко са ме тормозили с въпроси какво съм разбрал и какви са поуките – подобни действия убиват желанието за четене, което е естествено проявление на пословичното детско любопитство.
Както казва Даниел Пенак, глаголът „чета“, също като „обичам“ и „мечтая“, не бива да има заповедно наклонение.
Опит за намеса в свободния ми избор бяха прословутите списъци с книги за през ваканциите, толкова дълги, че спазвах ли ги, нямаше да остава време за игра. От тях (като оставим настрана героичната история за малкия партизанин Митко Палаузов и ужасяващата драма на децата от Ястребино) помня само „Приключенията на Лукчо“ на Джани Родари, прекрасно произведение, попаднало сред „задължителните“ заради въображаемата критика на капитализма. За моя радост, баща ми нямаше идеологически предразсъдъци и още докато го четях, обясни, че героите от това ”плодово-зеленчуково“ царство трябва да търсим около нас – например комшията бай Блаже бил Чичо Тиквичка, защото събирал тухла по тухла за малка виличка по дефилето. „А кои са Дон Домат, Барон Портокал и Принц Лимон?“ „Е, като пораснеш и сам ще разбереш“.
Онова силно вълнение от досега до книгите, тръпката от неизвестното и желанието да ги прочета всички наведнъж ми се случи на осем – тогава
за първи път влязох в обществена библиотека
От онези години с най-голямо удоволствие си спомням за палавия Лиско на Борис Априлов, който вярваше, че никой на света не може да е послушен повече от тридесет дни. От тази книга ми е останал спомен за една необикновена (всъщност обичайна) житейска ситуация: Лиско убеждава Магарето, че тяхната мечта е да видят морето, двамата напускат гората и поемат на път. Преживяват премеждия, преодоляват препятствия и най-сетне достигат до нищо и никакъв хълм, зад който мечтата им ги очаква и примамливо бучи. Но тук се появява проблем – целият хълм е осеян с магарешки тръни и ако едно лисиче копнее да види морето, то магарешките тръни са точно това, за което мечтае едно истинско магаре…
Бях на девет, когато на прашния бабин таван открих старо томче „Синовете на великата мечка“ на Лизелоте Велскопф-Хенрих. Седнах на издънен стол под мътното стъкло на капандурата и се пренесох в друг свят – яздех петнист мустанг, по-бърз от вятъра и стрелите ми поваляха един по един страховити диви бизони… Върнах се сред паяжините, едва когато всичко около мен потъна в мрак. Индианският период бе продължен с другите два тома от трилогията, а след това с „Винету“ на Карл Май и „Оцеола“ на Майн Рид, а после с последния прескочихме до Ямайка при мароните, оттам пък с Рафаело Сабатини – жертви на подла измама – се озовахме на пиратските галери на „Капитан Блъд“ и „Морския ястреб“ и,
водени от мъката по изгубената любов
и яростта от неправдата, вземахме на абордаж платноходни кораби и мъстяхме на „лошите“. А после „открих“ страхотните приключенски романи на Жул Верн и се понесох към луната, пресичах континенти и се спусках в дълбините на океани. И препрочитах книгите му въпреки скучните пояснения и класификации на растения и живи твари – видове, раздели, подраздели…
„Спасителят в ръжта“ така и не прочетох, но Кольо Николов с „Влог в швейцарската банка“ и Тодор Харманджиев с „Краят на едно детство“ запълниха този пропуск. Не мога да си представя какво би било нечие юношеството без чешитите на Чудомир, железните мъже на Джек Лондон и мускетарите на Дюма. Детските книжки при мен се появиха по-късно, което беше чудесно, защото това са точно онези „детски“, които всеки възрастен трябва да знае наизуст. Към „Пипи Дългото Чорапче“, „Мечо Пух“ и „Алиса в страната на чудесата“ съм се връщал на различни възрасти, а чрез цитати от тях и до ден днешен откривам „себеподобни“.
Баща ми обичаше да цитира Балзак, а мама – Мопасан, затова още преди края на основното училище станах интимен с ярките им герои, а покрай тях и с тези на Флобер, Стендал и Зола. Истината е, че имената и съдбите им сега са преплетени в съзнанието ми (с изключение на братовчедката Бет, дядо Горио и Лоената топка). Със сигурност съм бил недостатъчно зрял за тези произведения, както и за „Майсторът и Маргарита“, която някой ден ще прочета отново. Е, случвало се е да бъда и в подходяща за възрастта ми компания – мога да преразкажа почти дословно „Параграф 22“, „Швейк“, „Дванадесетте стола“.
По стечение на обстоятелствата за две години войниклък изръшках цялата „западна“ секция на библиотеката в Панчарево – всичко издадено у нас на Фокнър, Сароян, Стайнбек, Колдуел, Ъпдайк, Силитоу, Шоу, Вонегът, Кинг, Драйзер, Уорън, Хейли, Фитцджералд, Хемингуей, О’Хенри… Сега, като изреждам авторите по памет, си давам сметка, че те съвсем не са ми били непознати – у дома също имахме техни произведение, както и на Маркес, Льоса, Казандзакис, Азимов, Азис Несин, Нушич, Димов, Вера Мутафчиева, Елин Пелин, Хайтов, Стефан Дичев, Антон Дончев… Във времената, когато всички бяхме „равни“, не ни оставаше друго, освен
да се съревноваваме и гордeем със сбирките си от книги
Интересно ми е какво е останало от богатите семейни колекции (след като виждам книги от тях да се разпродават по два – три лева парчето) и дали днес някой въобще си прави труда да отваря родните и световни шедьоври, събирани с любов и лишения от нашите родители.
Докато следвах в Техническия университет, открих много нови автори, между които Керуак, Киси, Херман Хесе, Хенри Милър, Оскар Уайлд и другото лице на Джоузеф Хелър с „Нещо се случи“. С преподавателката ни по руски, всъщност само няколко години по-възрастна от нас, коментирахме Набоков, Бабел и Зошченко, а след време тя ни даде да четем „Един ден на Иван Денисович , „Архипелага Гулаг“ и „Доктор Живаго“. За всеки живял по онова време е ясно какъв риск е поела тази млада жена, запознавайки ни с творчеството на Солженицин и Пастернак. Асистентът по философия пък, точно преди изпита, ме дръпна настрани: „Колега, няма смисъл да теглите въпроси, ще Ви пиша отличен, но наесен ще ми се явите на Кафка, Камю и Сартр.“ Никога не съм чел повече и с по-голямо удоволствие за „поправка“.
В днешно време не е голям процентът на младите хора, които четат художествена литература. Прави ми впечатление, че повечето от тези, които го правят, чак към 28 – 30 годишна възраст откриват автори, на които ние сме се радвали като тийнейджъри. Една от причините със сигурност е в това, че се издават огромен брой заглавия, включително такива със съмнителни или компромисни качества и в този книжен океан е повече от трудно да се ориентираш. За съжаление, липсва адекватна литературна критика, заменена от блогове, сайтове и други чисто рекламни формати. Като прибавим конкуренция на телевизията и нета, цяло чудо е, че младите въобще стигат до нещо повече от „Хари Потър“, „Властелинът на пръстена“ и „Здрач“. Впрочем, Джоан Роулинг е велика, едно – че
заради нея синовете ми хванаха книга в ръце,
второ – че „Вакантен пост“ е от най-добрите романи, които някога съм чел. Но тя е по-скоро изключение – на повече от половината „световни бестселъри“ не мога да премина 100-ната страница.
В „Като роман“ Пенак формулира кодекс с десет права на читателя, включително Правото въобще да не чете, да чете каквото сам пожелае и да не дочете книгата докрай. А също и Правото да препрочита, което е в пълен унисон с една мисъл на Хорхе Луис Борхес: „Препрочитането, а не четенето, е това, което се брои“.
Човек може да посегне към една книга по различни причини, но се връща към нея само ако е изпитал удоволствие. Нека изпитваме удоволствие от четенето. И да помним, че морето на мечтите винаги е зад хълм с магарешки тръни.
0 Коментара