Моята сутрин, 2069

До върха на носа ми едва се плъзга топъл аромат на огряна от сутрешно слънце роза. Събуждам се полека – очите ми вече виждат, но клепачите са си още затворени. При мен се съмва малко по-бавно, отколкото е в природата. Задала съм го така по програма – удължавам ритуала по събуждането си с около 45 секунди, затова и личният ми изгрев е малко по-протяжен. Месец преди рождения си ден обикновено предпочитам да се будя на бял плаж със синьо море, но снощи въведох малко детайли в програмата и тази сутрин леглото ми е разположено насред дървена колиба в искрящ цвят, с просто, но чисто обзавеждане от естествени материали. Съзирам в просъница дървена маса, върху която стои машината ми за здравословно хранене.

По програма имам още 37 секунди пълна тишина.

Трийсет и седем секунди, в които няма да се случи нищо. След тях машината ми за здравословно хранене ще се включи и от нея в перфектен вид ще се материализират чаша черно кафе с един пръст пухкав каймак, току-що изцеден сок от маракуя и любимите ми диетични кроасани. Последното приложение, което си инсталирах, променя автоматично рецептите на машината ми за здравословно хранене, според актуалните ми здравни показатели от предния ден. Малко преди да си легна, ги прегледах, докато се прожектираха преди обичайния ми комплекс за добър сън – холестеролът ми е качен съвсем малко, теглото ми е със сто двайсет и седем грама по-високо, а способността ми за запомняне на неща и правене на изводи вчера е била отчетена като задоволителна. Това значи, че трябва да контролирам храната си по-добре и през деня да поработя за интелектуалното си здраве. Личният ми технологичен асистент се яви снощи във вид на холограма в стаята ми, преди да загася лампата и каза, че ще програмира деня ми така, че

да имам време за интелектуални тренировки.

Спомена и че децата ми щели да минат на закуска да ме видят за малко. Все едно, няма за какво да се притеснявам – здравословната ми хранителна машина има и техните показатели и ще зареди масата с най-добрите за тях менюта.

Надигам се от леглото си, навън палмовите листа се веят от тропическия вятър, а вътре мирише на солено море и слънце. Ароматът на розата малко се загубва между тях, така че утре ще програмирам малко по-висока доза от него. През краката ми припряно притичва гущерче, което ме дразни. Не съм настройвала сутрините си да имат каквото и да е общо с гущери, така че най-вероятно това е някаква закачка на някой от праправнуците ми. Мисля, че общо досега са пет, но тъй като не съм ги виждала на живо, не съм съвсем сигурна. Във всеки случай това с гущера ще да е работа на

онова второто на правнучката ми – то е най-палаво.

Няколко пъти съм го наблюдавала, докато е на индивидуално педиатрично отглеждане – учи сред хуманоидните си учителки, а аз съм холограмирана в стаята му, без той да може да ме вижда. При всяка беля му пускат ток, за да се успокои. Аз не мога да го докосна, но пък усещането, че го правя, го имам инсталирано на личното ми устройство за емоционални преживявания – натискам копчето и мускулите и съзнанието ми вече са в прегръдката на детето.

Някога по това време взимах душ. Сега, когато водата на земята е почти на привършване, ползвам биохимичната баня – моята прилича малко на солариумите от едно време – влизаш вътре, задаваш предпочитанията си за душ, аромат, козметика, усещане и степен на чистота.

Днес, както обикновено, ще взема душ с аромат на домашен селски сапун от детството ми. Степента на чистота ще е средна – по правилник трябва да се къпем два пъти на ден, а аз в последните десет години, откакто имам биохимичната баня, се къпя по четири-пет пъти дневно. Обичайното облъчване с почистващата субстанция трае около 5 секунди. След това дори невинаги изобщо се обличам – така или иначе мога да избирам как да изглеждам за всеки, който днес ще ме види. Всъщност вече от трийсет години никой не знае как изглеждам наистина. Дори най-близките ми – децата ми, мъжът ми, приятелите. За дъщерите ми съм въвела своя образ от моите четиресет и пет – петдесет години. Мъжът ми от четири десетилетия ме познава като трийсет и пет годишна, но и самият той все си седи така, както изглеждаше, когато беше на четиридесет. Приятелите ми – поне тези, които засега са решили да живеят по програмата за вечен живот – ме виждат така, както съм избрала за тях.

Алармата за човешки контакти ми сигнализира, че децата и внуците ми идват. Приемам формата за тях и натискам копчето за старт. Холограмите им се изсипват през вратата на днешната ми екзотична колиба. Шумни са, както обикновено, но хубавото е, че сега мога да им намалявам звука, както и да ги стопирам, ако прекалено ме дразнят. Днешната ми къща не им прави особено впечатление, само най-малкият праправнук иска да удължа територията на програма “дом”, за да излезел на плажа и да видел морето. Майка му не му разрешава и за да го остави на наша територия, му пуска холограмно куче да си играят. Днес можеш да си програмираш не само как да изглежда, но и какъв характер да има животинчето, което искаш да имаш около себе си. Кучетата и котките, които си програмираме, никога не пускат косми и не правят бели. Последната котка, която имах, дори не пишкаше и не акаше – тези функции й ги бяхме изтрили. Но пък напоследък, с тази мания по връщането на някакви навици отпреди петдесет – сто години, доста хора си програмират домашните любимци да са почти като съвсем живи. Не го разбирам! Една моя приятелка дори си взела истинско куче! Щяла да се разхожда с него наистина, на истински тротоар и в истински парк. Луда жена – не знае ли, че такива отдавна няма и живеем в къде-къде по-добър свят на най-съвременни и съвършени технологии, които го създават такъв, какъвто всеки един от нас си го иска!

Докато цялата тълпа от деца, внуци, пра- и праправнуци оглежда новото ми обиталище, закуската е готова. Малките не ядат особено възпитано, затова от време на време в бледи образи до тях се появяват и личните им възпитатели, за да ги коригират. Малкият син на правнучката ми (за миг й забравих името, но личният ми асистент ми го подсказа чрез телепатичната ни връзка) се разплаква за нещо и моментално дигиталният му педиатър се включва, за да каже, че

в състава на сълзите е регистриран грипен вирус,

който трябва да се третира. Персоналният ми фармацевт се включва онлайн и след секунди имам своята терапия в мобилното си житейско устройство – ще ми инжектира неусетно лекарството, което да ме защитава. Предполагам, че същото се случва и с останалите ми роднини – днес е задължително да имаш персонален дигитален лекар и така или иначе всяка течност, отделена от телата ни, се подлага на  мигновен анализ.

На тази закуска много се смеем! Сигурна бях, че децата ще се радват да са на екзотичен плаж в една иначе зимна утрин (поне по календара навън трябва да е зима, но аз не съм излизала в реалността от тридесет и две години). Мъжът ми обаче явно няма да намине – получих съобщение от семейния дигитален консултант, че той днес е предпочел да се събуди в ски курорт и в момента холограмата му кара ски някъде из Алпите. Щял да се появи късно следобед, когато средата и за двамата ще е огромна информационна стая с мултимедии. Поне така правим вече от десет години насам – всеки има свободата да прави каквото си поиска през деня, но надвечер и вечер прекарваме заедно в тази стая, за да учим и разговаряме помежду си, с авторитети от съвремието или с такива от минали векове. За тази вечер сме предвидили среща с Джон Кенеди, който ще ни разкаже истината за убийството си, а по-късно ще заложим на нещо по-ведро – букнали сме си

холограми на Елвис, Майкъл Джексън и Фреди Меркюри.

Иначе малката ми дъщеря – тази, дето сега е на 73 – ще има бебе. Подбрала си е генетичен материал, ДНК-коктейлът на бъдещото дете е разработен от най-добрите програми, а тя иска да изкара съкратена и нееднолична бременност. Това ще рече, че детето й ще е готово за три, вместо за девет месеца, като две трети от износването му ще се случва в животовъдна камера. Подкрепям я в това решение – за какво й е да се мъчи с някакви естествени бременности като в миналото, а и кой в днешно време износва децата така?! Новият член на рода ни щял да е от мъжки пол, защото дъщеря ми цял живот си мечтае да имаме в семейството си мъж художник. И гений. Затова и тази бременност е доста по-скъпа от обичайните –

ДНК-то за гении по принцип е скъпо,

пък това за гении артисти е направо цяло вложение. Но пък имаш гаранции – ако нещо се обърка, разтопяват получения човешки материал и безплатно правят нов. То и така трябва да е – поръчал си гений, няма как да отглеждаш нещо друго, все пак! Затова и от десетилетия, всъщност от времето, когато последно ни затвориха в Новия свят, нямаме хора с недъзи. Старите ги претопиха, а нови не се допускат. Ако стане грешка, си има процедура – топене и преформатиране.

И още новини имаме – двама от правнуците ми щели да се местят да живеят в Америка. Там, казват, капакът на Новия свят е най-здрав и няма атмосферни пробиви, както често става у нас. Тук последно имаше такава огромна авария преди година, че се наложи дори някои древни строежи отново да бъдат спрени – като магистрала “Хемус” например. Въпреки че то реално погледнато вече няма нужда от нея, защото днес пътуваме навсякъде, без да се налага да го правим физически. Лошото е само, че с тези въздушни автомобили днес не можеш да разбереш кой си кара сам, кой е на пътя през холограмата си! А и да псуваш не можеш –

новата Фейсбук система те улавя и те блокира,

а при второ нарушение ти забранява за определен срок да се възползваш от холограмите си. Е, кой в днешно време би си позволил някой да го види такъв, какъвто наистина е?! Затова и вече никой не псува. То ние и не си говорим, понеже никога не знаеш чие право можеш да засегнеш с думи, затова и холограмите ни разговарят вместо нас чрез

редактирана версия на мислите и желанията, които искаме да изразим.

Ако например вътрешно искам да кажа на един човек, че е истински гъз, лингвистичният редактор преформатира изречението така “ти имаш известна прилика със задните човешки части”. С псувните обаче не е така – там директно получаваш рестрикции. При сериозно и системно нарушение излизаш от програмата за вечен живот. Това значи, че за дни остаряваш видимо за всички, сдобиваш се с целия пакет болести, предвидени по природа за теб, дигиталната ти защита пада, а накрая умираш публично и в мъки.

Да не ви занимавам сега с това, де! Все пак днес ще имам празненство. Подготвила съм програма на Цирк дьо Солей, посещение на Дисниленд за децата, следобедно ходене на Ниагарския водопад. Селфита вече никой не си прави – така или иначе сме видими за всички по всяко време, ако не приложим правата си за специална лична защита на информацията. Но то днес не се възползваме от тях – ако те хванат да го правиш често, могат да те санкционират за

създаване на секретна информация и фейк нюз.

А иначе много хубаво си живеем! Физически сама съм от трийсет години. Никой, освен холограми, не ме е докосвал оттогава. Камерата ми, доколкото знам от времето, когато все още имах мераци да я изследвам и да изляза от нея, е с размери на килер, но пък в нейното пространство ми се случва всичко, което си помисля. Да, не съм правила любов реално от десетилетия, но

новият секс алгоритъм на НАСА, който ползваме, не е никак лош.

Благодарение на него последно “спах” с Чък Норис – голям наплив беше за него и холограмата му се беше изтощила, така че не останах с много добри впечатления. Може би за тази вечер, когато всичките ми близки се приберат по камерите си, мога да си го поръчам отново. Ще си програмирам спалня в древен дворец, с голяма камина, червен плюш и меча кожа на земята. Ще има здравословна вечеря и… една чаша истинско вино! Не казвайте на никого – пазя едно розе отпреди петдесет години! В пластмасово шишенце от миналото го държа. Истинско е, разбирате ли?! Физически съществува, сигурна съм! Ще си го отворя, ще го налея в стъклена чаша и ще го изпия за свое здраве. Все пак днес ставам точно на сто години!