Мозъчни разрези: Дисекция на любовта

В програмата ми пишеше „Мозъчни разрези: анатомия“. Заедно с още двама студенти отидох в залата за дисекции, където ни посрещна професор с източноевропейски акцент. До прозореца водопроводчик преглеждаше тръбите. Професорът взе един мозък от пластмасовото легенче и го подложи под течащата вода. Изцеди формалина и постави пихтиестата маса върху мраморната плоча.

Седнахме като три гладни деца, наклонили нетърпеливо столове. След като ни показа основните повърхностни особености, професорът направи няколко деликатни разреза и внимателно раздели полукълбата. Чувал бях звука по-рано в кухни и ресторанти – сочно разкъсване на плът. Разгледахме подкорните структури. След това професорът извади голям нож и сряза мозъка от предната към задната част, за да получи няколко напречни разреза. Когато наведе глава, ние се спогледахме тайно и с усмивка. Всеки напречен сегмент от мозъка разкриваше интересни фигури от бяла и сива материя. Малкият мозък имаше особено красива разклонена фигура, наречена дърво на живота. Водопроводчикът излезе да вземе отвертка, но повече не се върна.

Докато седях и слушах забавния английски на професора, не можех да не се запитам

дали в слайсовете не са останали следи от памет.

Някаква остатъчна организация, която с помощта на невероятно напреднала технология да може да се превърне в движещи се образи. Гледах тези анатомични отрязъци с меланхоличен интерес, като че ли неотклонното ми внимание в крайна сметка щеше да принуди мъртвата материя да ни издаде тайните си. Започнах да си представям сцени от нечий живот и беше любопитно, защото всичко, което си представях, беше свързано с любовта и интимността: жена, която лежеше на измачкани чаршафи – голото ѝ тяло беше осветено от слънчеви лъчи, които струяха през висок прозорец; червило по ръба на винена чаша; дълга коса, развята от морския вятър на барокови спирали на фона на безоблачното небе. Дали тези спомени под една или друга форма все още бяха тук?

Какво друго, ако не любовта, е смисълът на живота?

Да намериш любов, да си влюбен, да обичаш другите? И все пак любовта е нещо, към което рядко подхождаме интелектуално. Всички сме преживявали влюбване, но не проявяваме почти никакъв интерес към начина, по който работи то.

Когато привлича литературен интерес, любовта го прави най-често в жанрова форма. Романтичната литература никога не е била приемана много сериозно, а любовта бива омаловажена още повече в контекста на романтичната комедия, където обичайните похвати на недоразуменията и противоречията ни карат да се смеем на любовното безумство. Още по-типично е убеждението, че любовта е много важна за жените, но има пренебрежима важност за мъжете. Прочути са думите на лорд Байрон: „Играчка за мъжете любовта е, а всичко е за нас, жените, тя“. Любовта е розова, украсена с пера, парфюмирана и донякъде забавна, нещо като интелектуална дантела. Труфило.

В действителност любовта е подчинена на Дарвиновите императиви. Тя е една от страните на дивата природа – „с червени зъби и нокти“. Любовта е взривоопасно състояние, което възпроизвежда симптомите на психическо заболяване. Когато любовта се обърка, резултатът понякога е фатален. Страстите може да се ожесточат и да се изродят.

Тогава защо се шегуваме с любовта?

Фройд вярва, че омаловажаваме нещата, които пораждат у нас най-силно безпокойство. Дестабилизаращата сила на любовта разкрива колко крехка е личността – възможно е само за миг, за времето, нужно на два погледа да се срещнат, да изгубим себе си. Любовта ни обсебва, полудяваме от желание, целият ни живот се преобръща и се гмурва в хаоса. А когато консумираме любовта, се смиряваме. Докато изследваме отверстията си, става ясно, че сме просто животни. Не можем да поддържаме утешителни илюзии за превъзходство, окултуреност или божественост, докато обменяме телесни течности. Неловкото напрежение, породено от нашите противоположни същности – цивилизовани или животински, ни разстройва. Нищо чудно, че любовта и нейните трескави последици пораждат у нас тревожност.

Любовта може да бъде и други неща, прекрасни неща. Може да бъде безбрежна като океан, трансцендентна и възторжена. Безброй изследвания показват, че любовта, в контекста на удовлетворителната дълга връзка, се свързва с благоденствието и дълголетието. Любовта е толкова силна,

че може да нареди на смъртта да ни споходи по-късно.

И обратното, мнозина разказват, че живот без любов е безцелен, повърхностен, самотен и безсъдържателен. Любовта осигурява предаването на гените във времето, от поколение на поколение, в нескончаем процес на рекомбиниране, който съшива в едно цялото човечество.

Тя е най-голямото сходство помежду ни.

Еволюцията е възложила на любовта максимално да увеличава репродуктивните ресурси. В семейна среда децата имат много по-голяма възможност за оцеляване, ако са отглеждани от двама всеотдайни родители. Как обаче се е стигнало до това положение? Какво е крайното обяснение за еволюцията на любовта? Отговорът на този въпрос може да се изстиска като гъба, разрязана и подредена на напречни разрези.

В сравнение с повечето животни малкото на хората е плашещо непригодно да се снабдява само с храна и вода. Изглежда парадоксално, но причината за тази невероятна безпомощност е големината на мозъка. Интелигентността осигурява на човешките същества почти неизмеримо предимство и дава шанс на нашия вид да доминира над цялата планета. Големият мозък обаче прави раждането изключително опасно. Голямата глава нерядко засяда в родилния канал, бебета и майки умират. От гледна точка на еволюцията е наложително големината на мозъка да се оптимизира, но също така е важно поколението да оцелее и да се възпроизведе. Проблемното противоречие изисква компромис.

Бебетата на хората се раждат приблизително дванайсет месеца по-рано

в сравнение с бебетата на другите бозайници и мозъците им продължават да растат и извън утробата. В резултат малките на хората са изключително уязвими и се нуждаят от бдителни грижи. В родителска среда това внимание, което е от съществено значение за оцеляването, може да бъде осигурено само от двама родители, действащи заедно най-малко три или четири години – времето, необходимо за поколението да превъзмогне трудностите от преждевременната си поява на белия свят и да постигне достатъчна степен на независимост. Връзката на родителските двойки, макар и временна, може да бъде много силна –  всъщност непоносимо силна, защото от нея зависи бъдещето на човечеството. Затова любовта ни поробва. Влюбим ли се, вече не сме свободни. Способността ни да бъдем разумни е изложена на риск. Гените ни не искат да подхождаме към потенциалните си партньори с хладно равнодушие. Те искат да горим, искат да бъдем страстни и безразсъдни.

Искат да обичаме лудо.

Ако нашите предци не са обичали лудо, децата им не биха оцелели, никога не биха достигнали зрялост, нито биха използвали огромния си мозък, а вие нямаше да четете тази книга.

Еволюционният натиск е селектирал интелекта, но освен размера на главата интелигентността води и до други усложнения. Големият мозък позволява да пренебрегваме инстинктите си. А това е огромен проблем, защото онова, което искат гените ни (възпроизводство), невинаги съвпада с онова, което искаме ние (свобода). Големият мозък означава, че сме способни да поставяме на първо място собствените си интереси и предпочитания. Повечето от нашите предци биха могли да решат да изоставят партньорите и децата си, дори да предпочетат да останат целомъдрени. Това би довело до изчезване на вида. Еволюцията компенсира тези опасни вероятности с друг компромис. Поне за три или четири години човешкото животно престава да бъде напълно себично. То се оказва принудено да се обвърже, да се възпроизведе и да се грижи за потомството си. Постигането на всички тези цели е подсигурено от

блокирането на личния интерес с онова, което наричаме любов.

Трябва да подчертаем, че еволюцията е сляп процес. Няма общ план и в резултат възникват редица „нежелани“ последици. Мозъкът позволява известна свобода по отношение на еволюционното ни програмиране. Способни сме например да продължим връзката с партньора си много отвъд целесъобразния еволюционен минимум по многобройни съвсем „човешки“ причини: нужда от общуване, чувство за хумор, доброта, съвместимост, общи спомени, привлекателна усмивка, топлота през нощта, делфиновосини очи. Всеки си има своите причини.

В предишните глави настоявах за по-мъдър подход към темата за любовта и връзката ѝ с психичното здраве. В аргумента ми няма нищо ново, прецеденти може да се открият в много класически текстове. Все пак моето мнение, формирано до голяма степен в разговори с пациенти в болници и консултативни кабинети, е, че ние като култура сме банализирали важна страна от човешките взаимоотношения, и то на много висока цена. Изгубили сме от поглед нещо, което още Хипократ, Лукреций и Авицена са заложили в своя светоглед. Лекар от Древна Гърция или Древен Рим или персийски лечител от единайсети век би казал повече неща за любовната мъка например, с необходимата теоретична обосновка, от един съвременен психотерапевт. Преди специализацията си като клиничен психолог учих психология общо осем години и през цялото това време само един час бях обучаван по темата за романтичната любов. Хората понякога страдат сериозно, когато се влюбят или когато любовта не се развие добре. Но въпреки това обикновено избягват да говорят за болката си открито (особено пред медицински специалист), защото им е внушено, че

проблемът им е незрял, глупав или злепоставящ ги,

или че сексуалните им фантазии и пориви са мръснишки или извратени. Съветват ги да се вземат в ръце, да се стегнат или да се засрамят от себе си. Невероятно трудно е обаче да контролираме емоции, които са дълбоко вкоренени в мозъка ни. И дори с професионална помощ няма гаранция, че състоянието на копнеж и желание ще бъде успешно излекувано. По-често целта на терапията е да овладява, отколкото да лекува.

Човек рядко получава възможност да наблюдава пряко мозъка. Днес дори невроучените нямат почти никакви причини да боравят пряко с обекта на изследването си. С напредването на образните технологии старомодните мозъчни дисекции все повече отпадат. Споменът за присъствието ми на онази мозъчна дисекция се оказа учудващо обсебващ. Често си мисля за онези слайсове, лъснали и облени от есенната светлина, и за вероятността остатъци от спомени за любовта да са се задържали с необяснимо упорство сред тези отчетливи бели и сиви фигури.

Иска ми се да се бях вслушал по-внимателно в думите на професора.

Положението и обстановката имаха чудати прилики с някои филмови клишета – пресилените източноевропейски ударения, фактът, че седях в лаборатория, готическият привкус на подготовката и излагането на човешкия мозък на показ като кулинарно лакомство. Откъде точно беше професорът? Представях си, че е от някъде близо до Трансилвания. Идеално.

Ако навремето бях по-проницателен, сигурно щях да преценя възрастта на професора и да си дам сметка, че акцентът му има значение, надхвърлящо филмите за вампири. Сигурно щях да се досетя, че човек като него има интересна история, която би могла да задълбочи и да обогати философските ми размисли относно мозъка, живота и любовта. Вероятно нямаше да побързам да си тръгна веднага след занятието, а щях да поостана, да задам още въпроси и да го въвлека в по-пространен разговор. Но не го направих. За жалост, любопитството ме отведе едва до Трансилвания и високите кули на замъка на Дракула.

Неотдавна установих, че преподавателят по анатомия е оцелял от Холокоста. Беше прекарал една зима в концентрационния лагер „Берген-Белзен“, а баща му бе починал там. По онова време професорът бил още дете. Дори сега потръпвам при мисълта за спомените, съхранени в неговото сиво вещество.

Животът е много несигурно нещо, а любовта е основната му съставна част. С напредването на възрастта установявам, че е полезно все по-често да си напомням тези истини. Ние, хората, поне така ми се струва, сме склонни да забравяме очевидното.

– Мразя го. Мразя го.

Верити беше на средна възраст, съпруга на заможен брокер, произхождаше от каймака на обществото, животът ѝ представляваше непрекъснат цикъл от сутрешни кафета, селски празници, спортни състезания, Уимбълдън, благотворителни мероприятия и пътувания, за да гледа някоя опера в Глиндебърн. Децата ѝ бяха пораснали и бяха напуснали дома, но това не бе породило у нея усещане за безцелност. Животът беше хубав. Всъщност животът ѝ открай време си беше хубав.

Без никакви предварителни признаци, напълно неочаквано съпругът ѝ беше оповестил, че вече не е щастлив. Беше решил да се премести в собствена къща в провинцията – в Кент, и бе поискал развод. Когато Верити попитала дали има друга жена, той отговорил, че няма.

Верити не му повярвала. Конвенционалните начини да се добере до истината не проработили, затова тя прибягнала до по-драстични мерки. Заменила скъпите си тоалети и рокли на цветя с маскировъчно ежедневно облекло и прекарала няколко нощи в полето близо до новия дом на съпруга си. Купила си мощен бинокъл, камера с фотообектив и устройство за подслушване от разстояние. Изоставила поведението си на домакиня от висшето общество и майка на четири деца.

Държала се като таен агент на мисия отвъд вражеската линия.

Невероятна метаморфоза. Приятелите ѝ мислеха, че е полудяла.

Верити седеше с кръстосани крака на болничното легло. Аз седях пред нея на ракитов стол. Върху нощното шкафче до кана с престояла вода и картонена чашка се мъдреше биография на Маргарет Тачър и роман от Агата Кристи. Беше облечена с размъкната жилетка и долнище на анцуг. Косата ѝ бе чорлава, дълбоки бръчки браздяха лицето ѝ. Беше отслабнала за много кратко време и кожата под брадичката ѝ бе провиснала.

– Мразя го – повтаряше тя огорчено.

Оказало се, че има друга жена – млада и красива. Верити не можела да престане да наблюдава. Искала да узнае всичко за новия живот на съпруга си и много скоро това станало. И тогава самоувереността ѝ рухнала и тя изпаднала в депресия.

– Просто исках да науча истината. Това си казвах. Не исках лъжите да му се разминат, имах усещането, че обижда интелигентността ми. Не съм сигурна защо продължих. Цялата история стана натрапчива, отвратителна. – Верити обхвана главата си с ръце, сякаш режеха мозъка ѝ, и се опитваше да предотврати разпадането му. – Не знам как се стигна дотук. – Огледа стаята и с уплашени очи се увери, че е в психиатрична клиника. – Вече не знам коя съм.

Поплака си, а аз ѝ подадох кърпичка. След като изтри очи, Верити каза:

– Момичето, в мислите ми е момиче, беше азиатка, от Китай… – гласът ѝ нещастно пресекна. – Всички мислят, че се държа нелепо. Ще ми мине, разбира се, тези неща винаги минават. Но хората понякога са много безчувствени и недискретни. Наистина ли се държа нелепо? – Замислено обхвана брадичката си с ръка. – Казвам, че го мразя, но съзнавам, че не е вярно.

Пепелта на спомените се разпали от тежка въздишка: хотелска спалня, ресторант в Париж, разходка по плажа в горещ слънчев ден може би?

– Ако наистина го мразех, нямаше да ме боли толкова. Боли ме така силно само защото… – Следващите думи бяха трудни и напрежението се изписа по лице то ѝ:

– …защото още го обичам.

Ето това чаках: самопризнанието, истината, нещо, с което да мога да работя. Вече можехме да започнем.

В „Неизлечимият романтик“ (2018) Франк Талис ни предлага 12 изключителни истории на свои пациенти в буквалния смисъл на думата луди от любов: жена, която нищо на света не може да убеди, че зъболекарят й не е тайно влюбен в нея; вдовица, посещавана от духа на мъртвия си съпруг; нощен пазач, обладан от похотлив демон… Любовта не подбира. Всеки търси любов, всеки се влюбва, всеки може да изгуби любовта си и всеки знае нещо за лудата любов. Но когато границата между нормалното и анормалното е премината, навлизаме в минното поле на истински обсебващата любов, която е нещо опасно и разрушително. Облягайки се на последните научни изследвания в областта на биологичните и психологическите механизми на емоционалното привличане и влюбването, Талис ни въвежда с дълбока симпатия в света на болезнено влюбените и ни показва какво става, когато „любовта се обърка“.