Пиша тези редове от двора на сестра ми в Сакраменто, Калифорния. Прелетях океана, за да видя новородената ми племенница Изабел и батко й Нико, на 11 г. Точно преди 20 г. за първи път пребродих САЩ от Източното до Западното крайбрежие, заведоха ме в десетки редакции. Най-ценното, което разбрах, бе, че скоро няма да можем да живеем без интернет, не толкоз отдавна започналата да се плете глобална мрежа. Изпитах чиста и неподправена радост.
В България тутакси си купих компютър с процесор 486, вързах се за аналоговия телефон, но тъй като имах гадже, нощите оставих на сестра ми в популярния по онуй време чат mIRC. Да, благодарение на тази чат програма в САЩ се родиха Изабел и Нико. Които, уви, по-често виждаме през скайп и месинджър, отколкото на живо. Колкото и да обичам да гушкам Бубела, тук сутрин и вечер (10 часа разлика) залепвам за някое от многото ми устройства с Wi Fi. Получавам делови предложения, изповеди, статии, наглеждам останалите трима от фамилията, които са на курс във Франция, ща не ща следя разговори в групови чатове и затворени фейсбук групи. Нотификациите на смартфона ми светят като в дискотека.
Наблюдавали ли сте епичната борба на мухата, залепнала за коварно оплетената невидима мрежа на хищния паяк? Забелязали ли сте, че няма никакви шансове да се измъкне от клопката, колкото и да се мъчи. А паякът – той елегантно се придвижва по тънките нишки и се наслаждава на предстоящия обяд. А защо хищникът не се оплита в собствената си лепкавост? Оказва се, че е въпрос на подход. Паякът няма лубрикант на краката си, както мнозина смятат, но е надарен с елегантност, ходи сякаш на пръсти, внимателно. Той също така щателно почиства 8-те си крака от всичко, което може да ги оплете. Докато гради мрежата си, си оставя и резервни маршрути – в центъра и на „подпорните нишки“ на паяжината няма лепило…
Избирам да пристъпвам като паяк в мрежата. Старая се. Не казвам, че е лесно. Тя е лепкава, „чистите алеи“ трудно се откриват, а понякога толкова ти се иска виртуалното да е реално, че си готов да скочиш в чужда паяжина с висока скорост, като тотално загубила ориентация муха. А от виртуалното може да боли съвсем наистина. Всеки сам решава дали да се заплете или да се движи елегантно и радостно в мрежата. Е, „лепилото“ е забъркано с „наркотик“, към който лесно се пристрастяваш… Споменах ли, че броят, който държите в ръцете си, е правен на 4 континента – в Тайланд, Еквадор, САЩ, Гърция и България – все някой трябваше да го прати в печатница. Да живее мрежата! Благодарим на Стоян и Дани.
0 Коментара