Трябва да съм благодарна на моите бивши, особено на един, защото ме научиха да обичам. Да обичам себе си. От това, че ме напуснаха, ме болеше много, болеше ме до несвяст, до вик, до крясък, до кръв. Крехката ми душа заякваше като подложена на спартански тренировъчен режим. Болката се превърна в сила. Слабостта в устойчивост. Стисках зъби, понасях травми, но продължавах напред. И пораснах.
Всички мои бивши са незначителни в сравнение с един. Първият. Бях на 16, когато го срещнах и, да, беше любов от пръв поглед, от онези неизбежните, дето си знаеш, че ще те размажат, ама не можеш да им устоиш.
Моят първи мъж беше този, който ме научи да обичам
Самата представа за любов, която имам, ще е винаги онзи метличин поглед от метър и осемдесет и пет сантиметра височина.
Никога не съм го имала, винаги сме били „над тези неща”, но когато сме заедно, около нас обикновено изригват вулкани. Точно това безобразно съвпадение на енергии, на градус, фокус, ъгъл, на мащаби ни правеше да бъдем идеалната двойка, но само във времето, в което сме се докопали един до друг.
С моя бивш никога не сме имали планове да бъдем заедно. Не беше възможно. Винаго е имало някакви пречещи обстоятелства. Първо разликата във възрастта и опита. После друга жена. После едно негово заминаване, после едно мое, после друга жена, после друг мъж, и пак заминаване… Знаехме, че брашно не можем да мелим, но как миришеше на топъл хляб, когато се срещахме само, на душичка, на „не можеш да му устоиш“… Това е най-дългата ми връзка, която още не е свършила и никога няма да свърши, защото Той е моят първи. Макар и бивш.
Знам, с мъдростта на нашата двайсетипетгодишна любов, че каквито и ветрове да го отвеят, колкото и далече да избягаме един от друг, че някой ден, съвсем като в Маркесов сценарий,
ще се качим на онзи кораб, от който слизане няма
Ще сложим знамето „Опасно за живота” и ще продължим към вечните виолетови хоризонти.
Моят първи и единствен бивш никога не поиска да има дете от мен. Не искаше нищо, което да е условие между нас. Нашата връзка беше вечната битка на инстинкти – моят размножителен и неговият за духовна реализация. Абсолютно обречен на провал конфликт. Неговото его и моят майчински комплекс нямаше как да играят заедно в един отбор.
Ако статистически една трета от живота ни е сън, а аз често сънувам и в будно състояние, спокойно мога да кажа, че съм прекарала половината си живот с него. Пак съвсем по Маркесовски ние се срещаме в сънищата си. Без уговорка, без очаквания, без обещания, но с такава наситеност на преживяванията, че съм готова да дам три срещи с обикновени мъже срещу поне една с него в сънищата. Ще се познаем по ъгълчето на устните и жълтите кучета. Защото там, в нашите сънища,
той е последният император на моите чувства,
обича да пие джин, ходи бос, спи под открито небе, усмихва се на птиците и не дава пет пари за вашето мнение.
Когато бях все още много малка за него, в нашия провинциален град той беше звезда. Лошо момче, в което много малки, млади и зрели каки бяха влюбени. Работеше като барман, нощите – като диджей, а иначе си беше най-готиният басист, когото познавам. За мен обаче той беше нещо много по-различно, и предпочитах да не го виждам по баровете и димните клубове, а в парка, на пейка, на тавана му. Тогава споделяхме нашите луди мечти, говорихме със стихотворения, слушахме любима музика.
Това, че връзката ни беше изцяло платонична, я направи толкова дълга. Това, че така и не дръзнахме за нещо повече, ни помогна да се искаме винаги. Тогава бях малка. Сега имам дете и друг живот. Той – също.
Но за моя първи бивш, аз винаги ще страдам. Винаги ще мисля за него в най-хубавите си и в най-трудните си мигове. Ще си представям, че ако ме налегне нелечима болест и трябва да се сбогувам с най-близките си, със сигурност ще искам единият да е той. Вярвам в живота отвъд, защото вярвам, че отново ще бъдем заедно. Защото
на земята няма място, в което можем да се срещнем
и да продължим. Не и по земните стандарти.
Знам, че моят дух е и неговият. Моето страдание, моята радост, моето най-много аз е част от неговото. Това не включва бит, плащане на сметки, парко място, кой ще вземе децата от градината и „изчисти тази тераса най-после“!
С годините се научих да го откривам не във физическото му присъствие, а в усещанията, в трептенията, в мирисите, в природата. Сигурна съм, че и за него е така. Той е на хиляди километри от мен, но никога не е бил по-близо. Защото днешното мое четиридесетгодишно аз е това, което е, защото го имаше.
И сега няма как да не му кажа – Линкълн е жив!
0 Коментара