На кръстопътя между ума и мъдростта

Мъдростта е просто ум, от който са избили с ритници всичката смелост, казва Грегъри Дейвид Робъртс. Тези дни аз установих, че вече не съм от умните. Надявам се поне да съм помъдряла. Да не съм си останала някъде по средата…
Досега големият ми страх е бил този от отхвърляне. Добре де, също и от високо. Както и от строг ред. Хайде, последно – и от пияни мъже. И с това приключваме.

Но страховете ми са напълно обосновани. Била съм отхвърляна и от това толкова дълго и силно ме е боляло, че повече не бих допуснала такава опасност. Оттогава

аз съм тази, която прави първия ход.

Един вид, проактивна съм. Готова съм да прекося океани, да работя като вол, да направя и невъзможното, за да ме харесат. Но нали знаете онази специфична миризма на разлагане? Така мирише безвъзвратният, безнадежден финал. Щом го подуша, бягам като заек. Слагам точка преди края на изречението. Не стоя там, където не съм желана; обирам си крушите и готово – излизам победител от своеобразното надцакване кой кого ще отхвърли. Вероятно губя възможността нещата изведнъж да се подобрят, да си простим, вятърът да обърне посоката. Но не рискувам да се изложа, да не ме обичат, да ме съжалят.
С високото е още по-просто:

ходя си по земята, а не по съмнително опънати въжета.

Разбирайте го и в буквалния, и в преносния смисъл. По моите критерии да се катериш по отвесни канари или да скачаш с бънджи са неща, точно противоположни на удоволствие.
Най-големият ужас в живота си изпитах, вкопчена върху скала. Озовах се на нея по невнимание, но когато осъзнах къде съм, блокирах. Под краката ми се сурваха камъчета и политаха надолу и надолу, докато след цяла вечност се чуваше звукът от удара им със земята. И колкото по-дълго стоях с впити в тревичките пръсти, толкова по-меки ставаха мускулите ми. Явно мозъкът ми изпращаше към тях посланието: „Край! Всичко свърши! Време е за хибернация.“
Точно така се

бях вкочанила от ужас, когато катастрофирах.

Карах към Боровец, детето беше отзад, пътят се оказа заледен и колата просто спря да ме слуша. Не изпълняваше никакви команди, а завоите следваха един след друг. Ударихме се в мантинелата, завъртяхме се на пътя и толкова. Размина ни се с няколко синини и 10-минутно пълно вцепение.
Или пък онзи случай, когато твърде пияният ми спътник извади ключа от стартера, докато шофирах по магистралата. Блокирахме и аз, и колата.

Същата работа и със строгия ред – изстивам, когато го надуша. Умът ми неизменно го асоциира с психопатия и крещи: „Бягай!“.

Всички тези мои страхове са под контрол –

не карам бързо, не качвам пияни (дори не ги доближавам), не ходя по чукари, поддържам доволно разхвърляни живота и къщата си, но винаги си държа куфара под ръка.
И ето на – от месец сме под карантина и аз нямам никакъв контрол над тази ситуация. Не само контрол, аз и читава маска нямам.

Животът ми не се е променил кой знае колко. Или по-скоро, промени се, но не се оплаквам. Работя (от дивана вкъщи), разхождам кучето на полето в края на квартала, размотавам се по пижама, чета и слушам книги на балкона и готвя завъртени манджи. Май единственото, което осезаемо ми липсва, е пътуването.

Във всяка друга ситуация бих приела тези дни като подарък.

Но колкото и да кича терасата с цветя и да се гмуркам в работа и сериали, във въздуха се носи зловещо усещане на невидима заплаха и долита дори до моя балкон.

В редките ми излизания срещам хора, които гледат лошо над полускритите си лица и старателно ме избягват, като минават на другия тротоар. Собственичката на малък шпиц почти се нахвърли върху мен, защото се опитах да го погаля с голи ръце. А някаква ОФ-деятелка тръгна да вика полиция, когато видяла двама тийнове, хванати за ръка.

Тогава добавих към списъка с умерените си страхове още един – коронафобия. Определено тази гад ме вцепенява.

Но не ме е страх непременно от смъртта.

Тя, така да се каже, е единствената константа в колебливото ни съществуване. Разбира се, предпочитам да дойде, докато се пека на плажа с коктейл в ръка, вместо да я дочакам в претъпкания коридор на някоя болница.
Но най-вече ме е страх от живота, който тече междувременно. Ако ни предстоят дни, в които само редуваме депресия с истерия, за какво са ни? Ако се научим да се гледаме подозрително, да доносничим и да треперим в напрежение, това живот ли е? И кой въобще ви е казал, че социалната дистанция означава да се превърнете в социопати?!

Страхувам се, че майка ми е

самотна и нещастна в своята изолация „за нейно добро“.

Страхувам се, че дъщеря ми не вижда приятелите си и губи вкус към приключения, смях и бягане от час. Страхувам се, че несигурността ще разклати семейството ми повече от всяка болест.

Страхувам се толкова много, че съм готова да скоча с бънджи, вързана с произволен пияница; да полетя с делтапланер; да се изложа жестоко, да сгреша, само и само да раздвижа това блато на дебнеща тревога и пълзящ страх.

Мъдрец ли съм, ако се страхувам от самия страх? Или просто един страхливец?