На любов кой ме научи? Едно куче

„ – Кой на любов те научи?

– Едно куче.”

Когато есента на 2014-та година купих моето като подарък за рождения ден на дъщеря ми, вече имах в романтичния архив доста връзки, протекли и изтекли с цялата прехвалена симптоматика, към която всеки по-сантиментален човек се стреми. Влюбвах се лесно, защото и аз съм такъв човек, но и лесно разлюбвах, защото съм и писател, а депресията ми е необходима за писането. Естествено, за да страдам подобаващо за жена, след като я загубя, трябва преди това да повярвам в привързаността си към нея, в нейната ценност, изключителност и неповторимост за мен.

За творец, свикнал да експлоатира въображението си, това не е трудно. След намирането на някоя, която привидно да притежава поне първични качества и потенциал, ми трябват няколко седмици срещи и секс, за да й дам ексклузивитета на сърцето си и статуса на избраница. Бях изчислил, че

тъгата накрая е толкова по-голяма,

колкото е по-голяма радостта в началото. Затова си внушавах, че връзките ми носят радост и щастие. Че всяка една е единствена и че краят й действително значи край. За мен. Понякога успявах. Внушението ми се увенчаваше с неопровержимата трансцендентална вяра, присъща на религиозните култове. Всъщност, вярата ми касаеше само обичта на моя Бог към мен, защото, за разлика от милиони миряни, които първо се налага да повярват в съществуването на техния, на мен не ми се налагаше, аз Го, всъщност Я виждах, от плът и плат пред мен, всеки ден.

И вярвах, че ме обича.

Но рядко успявах да повярвам, че аз нея я. Когато не обичаш някого, но искаш това от него, го правиш единствено от егоистичен нарцисизъм и комплекси за малоценност. Любовта е емоционалната валута в търговията на взаимоотношенията, която се търси само за да докаже това, в което търсещият се съмнява – собствената му стойност. Не чувство на привързаност, грижа и привличане, даже не непременно и секс, не потребност от всеотдайност с друг човек, желание за съвместен живот и създаване на следващо поколение, а суетно желание да бъде избран пред всички останали кандидати, пренебрегнати заради него. Край с романтиката! Не сърдечността е движещ мотив тук, а съперничеството.

Не любовта, а себелюбието.

Но моята цел беше друга. Съмнения аз имах само в стойността на романите ми. За да я повиша, превръщах някоя жена в любовта на живота ми, след което правех така, че жената да скъса с мен, да ме зареже и остави безутешно да страдам сам. Страдание и самота е всичко, от което един писател се нуждае, за да претвори реалността в блян.

Ползвах тези жени по подъл и перфиден начин, но изкуството иска жертви все пак. Когато имаш връзка с писател, вероятността да не си негов тип, но той да е с теб, за да те ползва за прототип, е голяма. Но

моята кауза беше благородна,

даже обществено полезна. Исках да пренавия емоциите си, но не за собствена себична облага, а с идеалната цел по създаването на едно литературно произведение. Целта на жените да са с мен се дължеше на дребното природно домогване просто да се чувстват защитени, задоволени или поне добре. Както аз, така и те, бяхме обикновени инструменти за задоволяване на желания и в този смисъл бяхме еднакво предадени накрая, но и еднакво виновни по обвинението в използвачество.

Желанията ни се различаваха,

но кой може да степенува нуждите, да измери потребностите и да каже: “Твоите са по-незначителни, затова егоистичният ти стремеж да ги придобиеш е по-осъдителен”? Истината е, че единствената искрена любов е любовта към самия себе си. И даже когато превъзнасят чувствата си към някого, хората говорят за рядката радост, която той им носи, за личното им физическо или психическо удоволствие, достъпно само посредством него.

Няма ли изгода във връзката, хората са неспособни да я осъществят, а изгода има винаги, дори да не е материална, а най-романтичната от всички, толкова невинна, че даже не се осъзнава като такава – просто да ти е приятно с някого. Най-малкото, което влюбените очакват един от друг, е да им е приятно заедно, като тази приятност е база, над която постоянно се надграждат действия за повишаване градуса на емоционалната температура. Празненства, срещи и забавления, екскурзии и пътешествия, оргазми и екстаз. Всеки е с някого заради себе си, защото така се чувства добре. Никой човек не може да обича като Христос на кръста – безвъзмездно и себеотрицателно, докато кърви и умира.

Само кучето прилича по обичане на Исус.

Трябваха му няколко месеца, докато отмине бебешкият период – единственото време, през което палетата проявяват частица от егоизма на децата – преди Хамър да започне да показва привързаност, на каквато не са способни и възрастните. Където и да отидех, той ме следваше като сянка и ме гледаше с немигащи очи. Щом спирах някъде, лягаше в краката ми, а седнех ли на дивана, значи всеки момент ще дойде и той, за да се сгуши в скута ми. Аз съм емоционално окастрен, що се отнася до външни прояви на чувства и не съм го гушкал така, както други го правят. Тонът на думите ми също не е бил много ласкав. В етапа на начално възпитание и

война за налагане на авторитети,

няколко пъти се е случвало да го бия, включително с премерени ритници и душене с повода на разходка. Кучето се свиваше от страх, трепереше, а веднъж даже се напика. Час по-късно сякаш нищо не се беше случило. Вечно тъжните, но вече и виновни (?!?) очи, пак търсеха моите, и ако не ги намираха, защото аз се срамувах да го погледна, то тялото му успяваше и топлината му се разливаше до мен. Отсъствието ми за няколко часа ставаше повод за истерия в посрещането, бясно махане с опашка, чупки в кръста и нещо, характерно само за тази порода, наречено bully run. В началото бях скептичен към смисъла от присъствието на нов четирикрак член в семейството. Аз съм егоист и когато дъщеря ми беше малка, дори нея възприемах като

заплаха за комфорта и удобството

на съвършено изградената ми житейска рутина. А да избирам между тренировка за себе си и разходка за кучето, беше предрешена дилема и не помня някога да съм отсъствал от залата заради това. Без да е образец на архитектурен дизайн и вътрешно обзавеждане, домът ни беше подреден, чист и спретнат. Година по-късно кучешките косми, изгризаните мебели и специфичната миризма вече не правеха чак толкова драматично впечатление, но все пак имаше моменти, в които животното се осъзнаваше като грешка или поне компромис. Поне още една година мина, преди Хамър да отиде за няколко дни в Пловдив, а аз да се прибера вкъщи и да осъзная, че не е същото без него и че той ми липсва.

На третата година се разболя от рак.

На четвъртата почина. Никога не използвам евфемизма “почина”, когато трябва да назова смъртта. Казвам “умря”. Но когато умря, Хамър най-сетне си почина, защото деветте месеца, с които удължихме живота му след поставянето на диагнозата, бяха мъчителни, включително и за нас. Той почина, а в нас нещо умря.

Тези девет месеца бяха първата истинска и единствена дефиниция на любовта за мен.

Хроника на една предизвестена смърт, с която въпреки всичко не спряхме да се сражаваме. Малцина биха се борили за живота на своето куче до последно. И дори те няма да го правят само заради него, единствено от любов. Ще го правят най-вече за себе си. В опит да избегнат страданието след смъртта му или да спечелят съжалението, което позата на страдалеца приживе предизвиква. Но колко биха си направили този труд? Повечето ще приспят кучето с популярното оправдание, че така съкращават мъките му, като всъщност целят да съкратят своите. И нямам предвид само

тежестта в душата или буцата в гърлото.

Смъртта му ще им спести страдания, но също така сили и средства, а борбата с болестта само ги удължава. Без лечение и изцеление, борбата е безсмислена, а откупеното време е на висока цена. Цената на тези девет месеца е споменът и аз ще я плащам постоянно. Хамър можеше и без тях. Той не осъзнава смъртта като свършек и съответно не го е страх. От гледна точка на вселенската вечност е все едно днес или след девет месеца ще умре. От гледна точка на кучешката преходност също. Нищо няма да се промени с тях за Хамър. Промяната е за нас. Тези девет месеца бяха обратното на бременността. И като развитие, и като очакване. Вместо време за образуване на един организъм, годен за живот – време за развитие на едно образувание, негодно за него.

Ако го бяхме приспали веднага,

щяхме да съхраним някакъв сборен спомен за нещо, предимно щастливо, защото веселите моменти са лишени от конкретиката, която само сянката на смъртта създава. Който застане под тази сянка, възприема всеки миг с песимистичната перспектива на предстояща смърт, което му помага да го изживее пълноценно, но пък му пречи да се освободи от него, като го забрави. Мога да разбия тези девет месеца по дни и да кажа какво преживяхме през всеки от тях. Лошите ме разстройваха, а хубавите ме разплакваха, заради печалното осъзнаване, че скоро ще свършат. През повечето време Хамър беше добре. Когато някой е с рак, да е добре означава да е жив и да не го боли, нищо повече. Близостта, формирана според принадлежността към един или друг род бозайници, се надценява. В онзи момент имаше само двама души, чийто живот не бих разменил за неговия.

Силата на кръвта също се надценява.

Близките се обичат точно колкото биха се обичали и далечните, ако случайността ни събере с тях за същия период от време. Съответно, раздели ли ни, ще ни отчужди. Еднакво и от едните, и от другите. За истинско сближаване по-голяма заслуга от кръвта имат други телесни течности. Последните седмици Хамър се изпускаше постоянно. Химиото убиваше болните клетки, но заедно с тях и здравите. Продължаваше да не го боли, но беше така изнемощял, че не можеше даже да се изправи и когато усетеше подтик, просто се освобождаваше от товара. Всичко беше в урина и лайна.

Свалях го на ръце до двора, а той ме близваше с благодарност по ухото и ме гледаше с вина. Всеки ден по няколко часа стоях с него в клиниката, докато беше на системи. После гушвах моя насран другар и го връщах обратно у дома. За двама души бих се грижил така и само един ми е роднина.

Нямах сърце да го приспя, но трябваше да го направя.

Сгърчвах се от мъка, че ще предам доверието на едно същество, което ме е обичало безкрайно и безрезервно, отвъд инстинкта за самосъхранение. Че в последния момент от живота му ще го гледам в очите и за да не се тревожи, аз ще го лъжа, че всичко е наред, докато всъщност нищо не е, но то няма как да знае това и от тона на думите ми ще заспи със спокойствието, че ще се събуди по-късно. А няма.

Нямах сърце да го приспя, но трябваше да го направя.

След като посвети живота си на мен, най-малко трябваше да приключа този живот без болка.

Хамър умря в колата, свит на пода под пасажерската седалка, на път за клиниката, а аз карах бясно и не можех даже да спра, за да го прегърна или да го хвана за лапата. Моето куче умря само, без мен. Но с него, отчасти умрях и аз. Не знам как е станало, но в смъртния акт името му е моето. Васко. Така пише. Докато копаех гроба му, сякаш себе си щях да заравям. Всъщност, отчасти и това направих. Откъснах кожата от един голям мазол на ръката си и я сложих в ковчега до любимите му играчки. Но “любими” е силна дума, защото любим му бях само аз. Преждевременната смърт само подпечата това, което продължителният живот трябваше да докаже. Че при кучето друга любов, след любовта, няма.