– Къде се намираш точно? – около мен е лудница и даже сама едва чувам гласа си.
– Не знам, не съм сигурен!! – отговаря моят английски другар, който просто един ден реши да си вдигне чукалата и да дойде в София.
– Какво виждаш?
– Ами, задника на един кон….
Добре. Явно се намира на пл. “Народно събрание”, откъм “Шишман”. Малко съм обидена от факта, че се е озовал точно там, а не е разбрал къде е. Все едно аз да отида при него и да започна да се въртя объркано в подножието на Биг Бен. Е, не е същото, но все пак… Тръгвам с бърза крачка към него. Минавам покрай симпатягата, който свири на акордеон на ъгъла на „Шишман” и „Иван Вазов”. Появи се точно, когато изчезна онзи с гайдата от Седмочисленици, който пък се задържа кратко след рошавия с китарата.
При всички случаи – на „Шишман” звучи музика.
Ако не е от музикантите – то е от онзи дядо с колелото. Той винаги е изгладен, със сресана коса. На велосипеда му има закрепен червен касетофон, от който обикновено се чуват шансони. Не винаги. Преди две години, точно в разгара на протестите, дядото мина и от червеното устройство гърмеше „Смуглянка молдованка”. В този момент, паралелно, целият Шишман се разтресе от Вагнер. „Валкирия” бумтеше от един мотор, който премина по улицата. Ирония на съдбата. Освен че винаги има музика, „Шишман” си има и други особености. Там е много вероятно да разберете, че Грегор Замза е реално същество, а не плод на фантазията на Кафка. Всъщност,
подозирам, че Кафка в някакъв момент е живял наоколо.
Иначе не мога да си обясня откъде му е хрумнало да опише нашия „обичан” съсед. В този ред на мисли – на опашката за кафе ме уведомиха, че има международна награда, която се дава в чест на Кафка. В Костинброд. Осъзнах, че е пишело Клостернойбург. Нерде Костинброд, нерде Клостернойбург. Развеселена от тези мисли, пристигам и виждам, че моят английски другар Чарли си говори с някого в началото на улицата. Когато забелязвам на кого се е натъкнал, ми идва да се метна като един Джейсън Стейтъм във филм, където бомбата все пак гръмва и да извикам „Неееее!”.
Англичанинът говори с г-н Неустоимо предложение.
Освен съответните неустоимости, той носи в джоба си само още едно нещо (+ бутилката ракия) – разказът за това как Чърчил е абсолютен тиквеник, защото искал да изравни София със земята, а в руините да засади картофи. За зла участ, има и нелош английски. А моят познат е с тениска, на която гордо изправен седи Чърчил и отдолу има цитат от него. Вече си представям как един преподавател по история от Острова и един от шишманските герои стават на кълбета.
Набързо събирам Чарли, който не изглежда възмутен. Пита ме дали този човек е мой познат. Ами, познавам го, казвам. Той е един от шишманските „мизерабли”. Трябва да вляза в обяснителен режим и да убедя англичанина, че не влагам нищо обидно в това определение, че аз тези хора ги обичам и… така вече съм му разказала
за всички онези, които носят имена на книги и на филми,
в зависимост от особеностите си. Разказала съм му за двете „врагини”, които с години се мразеха, като Ябълката на раздора бил един мъж, който отдавна е във „Вечните плодни полета”. Разказвам му за г-жа Колева от кръчмата на ъгъла, която не може да те разбере, ако искаш да пиеш просто един айран. Гледа те и пита: „Червено или бяло?” – почти те хипнотизира, като целта е да ти отвори алкохолната чакра, която после да запълни с… червено или бяло. Разказвам му за танцуващия посланик на арабска държава, който е почитател на саундтрака на „Вики, Кристина, Барселона”, за дворчето на чичо Емо, което се намира на „Славянска” и „Шишман” и има статут на нещо средно между Къкринското ханче и ашрам. „Ако си истински журналист, писател или поет – няма как да не си се напивал там, докато обсъждаш обстановката в държавата, по света или в Галактиката”, обяснявам на Чарли. Разказвам му и за Грегор Замза, за Костинброд и Клостернойбург, за цялата музика, която винаги звучи отнякъде тук. Изведнъж се сещам, че повечето от нещата, които му казвам, няма как да са интересни за един чужденец, той просто не може да ги разбере. Опитах да сменя темата. Не се получи. Чарли искаше да знае още –
на моменти се хилеше с глас, в други помръкваше.
Не усетихме кога се е съмнало. На обяд той облече поредната тениска с Чърчил и отидохме при г-жа Колева. Излязохме умирисани на манджа и развеселени. Остатъка от престоя му прекарахме само в района. Запознах го с когото можах, пихме водка и пяхме „Ако умра ил загинам”. Да гледаш отстрани един подпийнал, русоляв и дълъг англичанин в тениска, с лика на Чърчил връз нея, който дере гърло „… поп немой да викатее!!”, си е сериозна работа. Особено ако му припяват г-н Неустоимо предложение и един побелял бивш журналист. Чарли си замина, като преди това се сбогува поотделно почти с всеки. След няколко дни ми звънна по Скайп и ми пусна „Ако умра ил загинам” – Знаеш ли, искам винаги да се връщам на „Шишман”. – Знам. А аз не искам да си тръгвам оттук.
0 Коментара