На училище и още нещо

Ей така и този 15 септември отмина. Втори клас, трета година в учебен режим – вкъщи – в клас – и още нещо. Да поговорим за това „още нещо“.

Аз съм дете, отгледано в уважение към училището. Не съм била пълна отличничка, може би по-скоро очилата и скучна зубърка, но помня годините си, поне в гимназията, като интересни: имах прекрасни учители, дори и по предметите, по които не се справях, и лични битки, победите, които много ми помогнаха в бъдеще. Всъщност най-много помня конкретни случки от средата, в която учех: достатъчно предизвикателна, но и подкрепяща, за да имам добър старт за самостоятелен живот.

Днес като очилат и скучен родител, според сина ми, се опитвам да създам същото, но не мога да копирам моето училище, нали? Синът ми обича училището заради класа и учителката си, но всичко останало – „още нещо“, което трябва, за да направим училищния му живот интересен, пълноценен и полезен, ни струва много скъпо. Не се покрива от данъците ни, които отиват в бюджета за стандартното образование, и отнема ценно време в промяна на системата.

Частните уроци не умират

Това, разбира се, е стара истина. Аз съм ходила на частни уроци – първо, за да преборя математиката, а после, за да кандидатствам в гимназия, университет, да взема няколко сертификата по чужди езици. Не мога да преценя какво щеше да се случи без тях. Това, което не предполагах е, че ще падна в капана на извънкласните платени дейности още преди първи клас и това няма да донесе на мен и на

детето ми само позитиви.

Нека поясня: синът ми тръгна на ментална аритметика и роботика от 5-годишен, защото бързо овладя простото смятане до 20, а легото и роботите са неговата слабост и страст. Не се хваля, повечето деца са така, а за децата със специфични нужди всичко, което работи, също най-често се плаща.

Смятах това за предимство до момента, в който той явно скуча през целия първи клас, защото къде онлайн, къде присъствен, беше достатъчно стресиращ. Извън английския в събота, акцентирахме в това да изгради положително отношение към ученето, да създаде приятели и да изразходва енергия в спортове.

Колкото повече, толкова повече, от по-рано

Бях относително доволна от себе си като родител, докато това лято, докато, по-скоро от приличие, все пак не сме несериозни родители, в градинката говорихме и за задачите, които децата трябва да решат през ваканцията. Стана ясно, че почти няма семейство с бъдещи второкласници или третокласници, които да не записали хлапетата си в школа по математика, английски, втори чужд език, за да подсилят знанията им.

След една или две години в ковидучилище почти нямаше родител, който да е убеден, че детето му се учи добре или се справя добре. Някои обвиняваха учителите, други – онлайн обучението, но фактът беше, че

за всички училището не учи достатъчно.

Очевидно бях изостанала от тенденциите, проучих няколко курса, отзиви и т.н, и стана ясно, че, за да успее едно дете при изпитите за специализираните паралелки след 4 клас, а дори и на НВО, ТРЯБВА да тръгне на уроци още от втори клас, а дори и от първи, за да получи нужната подготовка – когнитивни умения, способност да работи самостоятелно и да търси решения, както и да се справя със стреса на изпитите. А това не се учи онлайн и в училище под стрес, по начина и според изискванията за прием в специализирани училища.

Образование извън училище

„Защо, защо на мен… Колко ще ни струва финансово, времево и с цена на на колко бели коси това дете ще завърши училище?“ – проплаках аз. Наистина не разбрах как се вкарах в капана на частните уроци, без които образователната система не може да функционира, дори и само, за да покрие собствените си изисквания за успех?

Още по-неприятното е, че те, извънкласните платени дейности, частни уроци, академии, или както да ги наричаме – включително и спортни, вече не стъпват на материала в клас, а гонят цели, доста по-високи от тези в клас. И така учители, учениците, родители, в повечето случаи, тичат едновременно в две писти, и кой печели от това състезание на нерви, пари и амбиции, не е ясно. Важна е целта, казват: бъдещето, което, както установихме последните години, е непредвидимо, но е скъпо.

И ако истинската цена на успеха

в образованието не се покрива от данъците ни, нито от обществените усилия в реформи, то как ще се справим със социалното неравенство, което започва още преди първия учебен ден? Не страдам от илюзии, че всички имаме равен старт и ще осигурим такъв за децата си. Частните уроци и извънкласните дейности във всякаква форма са локомотивът на експреса на успеха днес, а държавното училище изостава като бързия влак.

Моето решение: обществените инвестиции за образование действително да следват ученика, без да накърняват достойнството на традиционното школо. То създава навици за учене, дисциплина, но няма сили да осигури стимули за учители и деца да развиват меки учения, технологични знания от бъдещето, с подходи спрямо съвременни

проблеми на хлапетата и на възрастните.

Нужно е образованието да е фокус и на бизнеса, който да инвестира в хора, чиито потенциал се разгръща според нужните на трудовия пазар. Тогава частните уроци ще престанат да бъдат бреме, финансова и социална тежест и въпрос на престиж, а ще станат работещ механизъм от системата на образованието, което върви напред. Защото: „Напред! Науката е слънце, което във душите грей! Напред! Народността не пада там, дето знаньето живей!“

На открито

Тази година в преработените насоки за обучение през предстоящата учебна година добрите новини за мен са две – без маски за децата до 4 клас включително, и втората, че 5 пъти, в различен контекст, се казва колкото може повече занятия – спорт, изкуства, разказвателни предмети, да бъдат изнесени на открито. Уловката е, че не се казва как ще стане това. У нас все още навлиза практиката на

преподаване в класни стаи на открито,

сред природата, изнесени уроци в парка, музеи, библиотеки, театър и т.н. Добрата новина е, че това вече се случва, но учителите нямат утвърдените методологии, а по-възрастните им колеги трудно излизат извън парадигмата на затворената класна стая. За тях онлайн обучението беше достатъчно сериозен стрес, така че едва ли желаят да поемат ново предизвикателство.

Но промяната е нужна – училищният двор, паркът са защитени обществени пространства, в които родителите би трябвало да се чувстваме спокойни за децата си. Но колко от нас, освен с носталгия как сме ритали топка, пушили зад даскалото, или сме се целували за първи път на пейките, мислим за тези пространства като среда за учене? А там децата искат да има повече кошчета за отпадъци, закачалки за дрехите им, цветни лехи и плодови дървета, място за театър и изложби, фитнес. Или най-стандартното – мрежи на кошовете за баскет и по футбол, дама, на която да скачат.

Вие говорили ли сте с децата си за това?

Разбира се, да се развие култура на учене на открито е „още нещо“, към което засега се стремим. Иска се обществена инвестиция, ангажимент на учители, родители и ученици към двора или парка като място, което служи за нещо повече от физическо и за тичане в междучасието, разходка. Последствията от онлайн обученията ще се преборят по-евтино и ефективно с игра, уроци, споделени преживявания на открито, отколкото със скъпи терапевтични сеанси, които нашите деца ще плащат пребогато.

Моето решение е следното: ние, родителите, да се огледаме и за други алтернативи на присъственото обучение в условия на Ковид ситуация: онлайн не е единствената. При подходящо време на открито може да се учи успешно, стига учителите да рискуват да излязат навън с класа си,

да си оцапат ръцете, да се раздвижат.

Децата ни, вярвам, са последните, които ще поискат да се върнат вътре, ако в двора има хиляди по-интересни неща за гледане, правене. Това може да се окаже и добър начин да ги откъснем от екрана, или поне ще снимат повече зелено.

Но то, засега , е „още нещо“, за което мечтая. Готова съм да платя с по-висока цена за образование, от което виждам ползи не само за професионалното, но и за социалното и лично бъдеще на детето си – като човек, който има отношение към света около себе си и мисли за още нещо напред.