„България за нищо не става, а как прекрасно се живей в чужбина, слушайте сега да ви разправям…” е жанр, който винаги ми е бил противен. Не бих си позволила да влизам в него, пък и генерализиращите обобщения са универсално зло. Поостарях вече и вярвам, че е добре човек да описва собствения си опит, да бъде свидетел, но не и съдник. Или поне да се опита.
Преди време бях заявила, че със семейството ми сме образователни емигранти. Мелодраматично изказване, почиващо много повече на опасения и надежди, отколкото на реални преживявания. Накратко, година преди големият ни син да стане на възраст за училище, уплашени от събития и статии, от разкази на приятели и познати и от собствената си кратка схватка със системата за прием в държавните детски градини, завършила неуспешно (или успешно, зависи от гледната точка), тъй като не приеха ни голямото, ни малкото,
решихме да сменим държавата
Най-вече в името на по-добро образование за децата ни, като под „добро” разбирахме на първо място безопасно за живота и здравето, на второ – запазващо поне донякъде свободата и различието на личността, и на трето – осигуряващо разумна степен на спокойствие за децата и за родителите. Така се озовахме във Виена, на нова работа и в нов апартамент, нает умишлено в сравнително богатски квартал.
Тук децата се записват в училище по местоживеене. Толкова. Няма точки и класирания, няма привилегии по здраве, пол, произход, вяра, етнос, степен на индиговост или каквото и да било друго. Всяко държавно училище има реален (а не административен) периметър, който трябва да е в състояние да покрие. Ако някое дете по някаква причина желае да посещава държавно училище, различно от най-близкото до дома му, това може да бъде заявено и изпълнено, стига след приемане на всички деца от квартала да са останали свободни места, което рядко се случва. Негативът, разбира се, е, че в квартали с по-висок процент деца с майчин език, различен от немския, това би могло да доведе до проблеми, както образователни, така и социални. Ето защо избрахме сравнително богатския квартал, няма да си кривя душата.
През зимата на годината, в която синът ни трябваше да започне училище (в Австрия обикновено ги взимат на шест),
се получи писмо за него, лично
Тукашният еквивалент на училищен инспекторат го уведомяваше най-любезно и тържествено, че тази година се очаква да е първокласник, така че родителите му трябва да се свържат с дирекцията на някое от кварталните училища и да уговорят среща. Приложен към писмото имаше списък на трите най-близки основни училища, т.е. от първи до четвърти клас, с адрес и телефони, както и кратко описание: дали училището е полу- (до 12 часá) или целодневно (до 16, с осигурен обяд) и каква е общата му насоченост – езици, музика или друго. Освен това имаше покана за открита среща в кметството на квартала, на която директорките на трите училища ще представят концепциите си и ще отговарят на въпроси. Отидохме, слушахме, питахме, харесахме и избрахме. А после се обадихме на директорката, отново лично, и тя ни покани на среща.
Оказа се обаче, че срещата е най-вече между нея и детето. В рамките на около половин час тя си говори и игра с него, неусетно тествайки моторика и координация, слух и зрение, памет и говор, темпо и темперамент. Редяха пъзел, пяха песни, скачаха и рисуваха, решаваха смешна кръстословица. През това време баща му и аз, любезно, но строго въдворени на една маса в ъгъла, трябваше да попълним формуляр, в който се питаше например с коя ръка рисува/пише детето, носи ли очила, дали има някое приятелче от квартала/детската градина, с което би се радвало да бъде в един клас,
има ли някакви специфични страхове
И други подобни въпроси, конкретно свързани с личността. А когато играта свърши и директорката дойде да съобщи, че синът ни е напълно готов за училище и тя с радост ще го запише, веднага попитахме в кой клас и при коя учителка. Не че ги познавахме лично, но страхове и притеснения, нали. „А, не знам още” отговори ни, „първо трябва да се срещна с всички деца, за да преценя как да ги групирам и коя учителка би била най-подходяща за всяко от тях”. И очевидно го направи – класът на сина ни е хармоничен, децата са приятели помежду си (веднага ще разкажа защо го знам от преки наблюдения), а учителката е млада и безстрашна, авторитетна и приятно строга, точно като за нашето диване.
Малко след началото на учебната година се проведе и първата родителска вечер. Между другото – какви екскурзии планира, каква ще е генералната тема на годината, каква е нейната методика и прочее, учителката ни информира, че всяка втора седмица ще се провежда Ден на буквите, за който ще й бъде необходимо съдействие от родителите. Всеки от нас трябваше да се запише за един или повече дни, в който от 8 до 9 часа сутринта да й помага. Да се запише ако може, разбира се, „но смееш ли да откажеш” разбеснях се по-късно вечерта вкъщи, „нали детето ще се почувства необичано, ако не отида, само че на нея й плащат, за да ги учи, а на мен не, аман от тези австрийци и техните вечни глупости!” А после отидох и
установих, че идеята е гениална
Защото за два такива дни, в рамките на по един час, който минаваше сякаш за секунди, защото всъщност се забавлявах, успях да се запозная с всички съученици и съученички на сина ми, да запомня имената им и донякъде да се ориентирам в характерите им. Това позволи и на тях да се запознаят с мен, както и с повечето останали родители. Което се оказа безценно, по ред причини.
Междувременно съм била доброволец по придружаване на класа в картинна галерия (намазах безплатен вход), по спорт (вместо да се взирам в компютъра, цяла сутрин карах кънки с децата), изнасяла съм заедно със сина си реферат за своята професия пред класа (забавлявахме се страхотно) и съм ходила с тях на опера (вярно, детска). Не съм културно-масовик, нито майка орлица, но това тук е друго. Имам отчетливото усещане, че учителката, директорката, момичетата от забавачката, аз, мъжът ми и другите родители сме част от една общност с обща цел –
децата ни да са добре
Добре научени, добре гледани и максимално щастливи. Побутвани там, където им е трудно, и пускани да летят нагоре, когато го могат. Насърчавани и подкрепяни, или пък оставяни да се оправят сами, когато е за тяхно добро. Пък и учебният материал е един такъв приятелски, хем приказен и интересен, хем здраво свързан с ежедневието, с модерния живот. И ни помен от церемониал-патриотизъм и свети идеали, въпреки че имат и религия (по желание). Ето, вече е трети клас, пък още никой не е карал сина ни да декламира „Аз съм австрийче!”. Но това е тема на друг разговор, тук ставаше въпрос за доверие и спокойствие. А може и същият разговор да е.
Исках да кажа, че имам доверие в учителката, която продължава да ме изненадва и впечатлява, включително и на родителските срещи, които по нейно желание се провеждат камерно – между учител, родители и дете, говорим си четиримата, като най-много говори детето. Така че само се разсмях, когато тази зима, на слизане от директорския кабинет, където първа среща с директорката имаше малкият ни син, буквално се спънахме в големия.
Легнал по корем на едно чердже на пода,
на обширната площадка между стълбите и класните стаи на второкласниците, той вглъбено решаваше задачи. На въпроса „защо си тук”, последва деловият отговор „за да решавам задачи”. А когато попитахме дали учителката е съгласна с това, той само повдигна вежди и посочи около себе си. Още две деца лежаха на пода, всяко в неговия си ъгъл. През отворената врата на класната стая се виждаха останалите, някои на чиновете, няколко на земята, две на дивана (диван, да, в класната стая, и в другите класове има). И всички решаваха задачи, спокойно и съсредоточено, където и както им е удобно. Затова пожелахме приятно решаване, помахахме на учителката и си тръгнахме с другия бъдещ ученик за ръка.
Пиша това в неделя вечер. В понеделник децата тръгват на училище. Чантите приготвени, материалите (лепило, лепило и пак лепило!) осигурени по списък, цветята купени. Нищо че сме единствените, които носят цветя, тук това не се прави, но вече ни свикнаха и се радват. Дано намеря два чифта панталони в що-годе приличен вид. Момчетата твърдят, че им е все едно как са облечeни на първия учебен ден, но лъжат – знам, че им е приятно поне веднъж в годината да се видят с риза, чиста, поне в началото. И да, тръгва им се на училище. Радват се и се вълнуват, ние също. Обаче сме спокойни.
0 Коментара