.jpg)
Малко ме е страх да разкажа това в списание, защото съм суеверна. Страх ме е дяволът да не възприеме публичното споделяне като дърпане за опашката и да реши да се развихри. Иначе мисля, че си струва.
Накратко. На 39 съм. Имам бебенце на 11 месеца и един батко на 17, и за първи път в живота си се чувствам добре със себе си. Достатъчна съм си в комплект с това, което имам, и нямам нужда да гоня всякакви върхове на всяка цена. Както правех досега. Не ми стигнаха две езикови гимназии и две магистратури. Гарнирах кариерата си на дипломат с вечно неудовлетворение и търсене. Бях стигнала до шеф на кабинета на вицепремиера и пак не можах да се кротна. Паралелно преследвах като хрътка „идеалното” семейство и правех всичко, за да отгледам „пълния отличник”. По-малко от шест плюс не ми вършеше работа.
Сега е друго.
Сега съм мамо-баба,
(когато аз съм се раждала, баба ми е била едва на 41), но се чувствам идеално в това си качество. И дори не се засягам, когато мъжът ми се майтапи, че „наистина майка му на това дете е малко старичка, но какво да се прави”. Отношението ми към моето малко момиченце е напълно бабешко: глезя го всячески и му се радвам, наслаждавам се на компанията му и съм готова съвсем спокойно да приема всички бебешки изпълнения, каквито преди 16 години в никакъв случай нямаше да простя на батко й.
И преди, и сега не съм седяла в отпуска по майчинство. Но ако първото дете за мен беше в голяма степен да е предимно „задача” (тогава бяхме редовни студенти, работех паралелно, нямаше кой да го гледа, трябваше да обзавеждаме дом, да се доказвам и да постигам), то второто е по-скоро подарък от небето – нещо, което е тук, за да му се радвам, за да има цвят и слънчице в живота ми.
От това в никакъв случай не следва, че обичам едното дете повече от другото. Даже напротив – ако приемем за вярна теорията, че любовта към детето е пропорционална на вложените в отглеждането му грижи и преживените премеждия, излиза обратното. Истината, естествено, е, че обичам и двете си деца „по равно”. Тази обич обаче има различни проявления и не защото децата са различни, а защото моите години са други. Годините – не толкова като физическа младост или остаряване, а като социална и психологическа промяна, като различност в очакванията и потребностите, в целите и реалностите на житието-битието на една или друга възраст.
Преди време бях прочела някъде, че
хората не са априори лоши или добри,
а са такива към теб, и то в зависимост от това в кой момент от живота си и в какъв контекст от интереси и ценности ги срещнеш. Така един човек – продължаваше теорията, срещнат в един момент от живота ти може да е приятел, а в друг – враг.Та нещо такова, струва ми се, е и с децата – много е важно в какъв етап от собственото си развитие се намираш ти самият, когато те се появяват. (Това е строго индивидуално вътрешно усещане. Едни се чувстват приключили със собственото си развитие още с абитуриентския бал, други с магистратурата, съответната заплата или позиция, а някои и още дълго след това – не.)
Има и още нещо. Моето малко момиченце – и затова смятам, че си струва да разкажа тази история – се появи не просто след 16 години, появи се след операция от рак на гърдата на 32, последващи диабет и синдром на Хашимото, и то заченато по съвсем естествен начин.
Когато в болницата в Лондон ми зададоха въпроса „планирана ли е бременността”, малко се стъписах. Що за въпрос, след като очевидно не желая аборт! Но си дадох сметка, че изрекох на глас най-точната формулировка: „Не, бременността не е планирана, но е страшно желана”.
Когато влизах за първата операция на гърдата, бях на мандат в Никозия. Казах на 10-годишното си тогава момченце, че ако всичко е наред и мама се събуди, след училище ще го доведат в болницата при мен, а ако не – то паспортите са там и там, храна има в хладилника и татко до 24 часа при всички случаи ще намери начин да дойде. Когато се срещнеш със смъртта на една ръка разстояние, започваш да виждаш света с други очи. Звучи банално, но е самата истина. Появява се нагон за живот, какъвто не си подозирал, че имаш. А това значи и
нагон за възпроизводство…
След операцията в Кипър ми казаха, че минимум 5 години не трябва да забременявам, а след това – на мой риск. В Ракова болница в София само дето не ме попитаха на глас защо съм още жива. Защо са ми направили реконструкция, защо не са ми изрязали и другата гърда, защо не са ми махнали яйчниците и матката … Тогава за първи път след операцията се разплаках. В Берлин бяха неутрални по въпроса, а в Лондон твърдяха, че една последваща бременност не е непременно вредна.
В тази разнопосочност от медицински мнения си дадох сметка, че не съм в състояние да поема отговорността, нито да рискувам собствения си живот, нито да родя увредено дете и соломоновски реших след петата година да оставя нещата в ръцете на съдбата. И ето, че тя ми се усмихна под формата на една малка Богдана, която си има глава, пет пръста на всяка ръчичка, две крачета и „най-слънчевата” усмивка на мама.
Казвам горното с чувство за самоирония, защото, естествено – като всеки разумен човек, считах за задължително да направя, предвид възрастта и епикризите си, всички необходими тестове и само ако са ОК, да родя детето. А те, тестовете – тези, които боравят с теория на вероятностите, първо изкараха риск от 1:3 вероятност от Синдром на Даун. В съзнателния си живот не съм плакала, както тогава. После генетичният анализ на клетки от самия плод показа, че всичко е наред, но душата ми се беше свила до самото раждане. Явно съм предала страховете си по веригата: когато изпратихме есемес на сина ми: „Честито, имаш сестричка!”, той отговори с чувство за хумор: „Мерси! А има ли си глава:-)”.
Богдана вече ходи. Миналата седмица й правихме прощъпалник. Ломоти и има най-любвеобилния и грижовен батко на света – моят Калоян. Това съм аз. Мога да мина за млада баба или закъсняла майка. Според моето скромно мнение обаче съм 2 в 1 – взела съм най-доброто и от двете житейски роли ;)
0 Коментара