Най-големият срам – срамът от себе си

„Срам ме е“. Така отговарям всеки път, когато близък приятел ме попита защо не спортувам или ме покани да отидем заедно във фитнеса. „Срам ме е от хората, които ме гледат, защото съм убедена, че са втрещени от огромното ми тяло, което няма как да се сгъне в коремна преса, най-малките движения предизвикват лилавеникави петна по лицето ми, а тичането на пътеката ужасява околните, които с право са притеснени, че ще станат свидетели на получаването на инфаркт. Срам ме е от теб, защото ще те излагам, че съм ти приятелка. Срам ме е най-вече, че сама съм си причинила 130 кг тегло“.

Телесно тегло, но в същото време и душевен товар. Защото колкото трудно му е на сърцето ми да изпомпва кръвта ми по време на спорт, още по-трудно й е на душата ми да понесе този срам. Често в главата ми излизат мисли, за които знам, че са греховни, но ми се струват някак по-поносими за възприемане – предпочитам да беше травма от катастрофа или заболяване по рождение, щях да съм герой в очите на хората. И тогава всяко малко постижение в спортната зала или алея в парка щяха да ме карат да се чувствам горда. А то – стотици банички и кифли, натрупани под формата на мазнини.

Нямам от какво да се гордея.

Повлияна от тези мисли, всяка сутрин избирам опцията да си остана в леглото, вместо да изляза навън да тръскам огромното си тяло пред хората. Там, под юргана, никой не вижда колко голям е коремът ми или колко дебели са прасците ми, т.е. много бързо вземам решението да остана „на сигурно” – далеч от погледите на притеснените, а понякога и шокирани граждани. Защото минувачите из софийските квартали рядко стават свидетели на спортуващи на открито хора, да не говорим за

спортуващи на открито дебели хора.

В столици като Лондон, Париж, Виена в ранните сутрешни часове може да видите повече тичащи край Сена или Темза, отколкото такива, които се разхождат, но в софийския квартал „Младост“, например, със сигурност ще видите повече хора с банички в ръце, отколкото с клинове на краката. Може би ви хрумва да ме успокоите с думите „Не трябва да те интересува какво си мислят останалите“, но ще ви призная нещо – интересува ме какво си мислят хората. Искам да ме одобряват.

Искам да ми се възхищават, не да ме съжаляват.

Искам да се гордеят с мен, не да се притесняват, че ще получа инфаркт пред очите им.

Наред с мъчителното чувство на смущение от себе си, идва цяла върволица от по-малки, но много значителни за мен страхове и препятствия да започна да спортувам. Защото за нас, дебелите, спортът не е това, което е за всички останали хора. За нас той е мъчение,

равносилно на инквизиция.

Когато вие чуете думата „спорт“, най-вероятно си представяте себе си във фитнеса, бегачите на Витоша 100* или лятната олимпиада. Когато ние чуем думата „спорт“, си представяме болка и прекомерна пот. Ще кажете „всички се потим“. Така е. Но ако вашата пот е жажда за златен медал или успешно завършено състезание, нашата пот е срам. И всички във фитнеса или парка виждат как този срам се стича на плътни вади по тениската, която се е слепнала по големия ни корем. И всички погледи се забиват в кожата ни, директно си прокарват път към вените и оттам цялото тяло изтръпва. Ако си мислите, че погледите са нещо, което не може да се пипне или да се усети, грешите. Ние всъщност усещаме взирането,

набива се като стрели във вълнообразните ни тела…

Върху болката от мускулните спазми се натрупва болката от тези стрели. Няма кой да се зарадва на дебелака, опитал се да стане като другите. Много бързо след болката ние сами си приписваме безкомпромисната диагноза – безнадежден смешник.

Много ми се иска да откриете отговорите, които си задавате за живота на дебелите хора. Затова си представям въпросите ви и ви отговарям, защото от учтивост или притеснение да не нараните пълничкия си приятел, вие не изричате на глас.

Ние, дебелите, за да излезем в парка

или влезем във фитнеса, трябва да облечем анцуг, а в повечето случаи такъв не съществува. Никой спортен бранд не иска да се асоциира с тела, които са далеч от мускулите и плочките. Така наречените „големи размери” всъщност стигат до XL, в най-добрия случай до 2XL, защото това е представата за нещо, което излиза от границите на нормалното телосложение. А ние едва влизаме в 3 или 4XL, и то само благодарение на това, че материята на спортните облекла е разтеглива. И всеки път, щом тръгна в поредния безуспешен опит да си търся разнообразни дрехи за фитнес, си задавам един и същ въпрос:

„Не трябва ли точно дебелите хора най-спешно да започнат да спортуват

и как да го направят, когато нямат подходящи дрехи за това?“. Аз съм се научила да нямам претенции към цветове и материи – просто се моля да има размер за мен. Често посещавам мъжката секция в магазина, въпреки съжалителните погледи на продавачките, защото там съществува шанс да открия подходящия за мен анцуг. Но ето че изскача друг проблем – панталон с голям размер на талията се произвежда и в голяма дължина. Така, ако открия анцуг, в който успея „да вляза“, задължително след това го нося на шивач, за да ми го скъси. И в крайна сметка, купуването на спортно облекло се превръща в едно нелеко изпитание.

Ние, дебелите, но все пак престрашилите се да спортуват,

късаме дрехите си два-три-десет-сто пъти по-бързо от останалите хора.

Причините: краката ни се търкат един в друг при всяко движение и няма плат на света, който да издържи много на този напън. Освен това затлъстяването води до така наречената от учените хиперхидроза, а именно: прекомерно потене. Доказано е, че

средната температура при дебелите хора е по-висока,

тъй като голямото тяло произвежда повече топлина, а мазнините действат като изолатор и за да се охлажда тялото, то използва допълнителна енергия и съответно се поти повече. Това неминуемо води до по-честа смяна и пране, по-голяма натовареност върху плата на дрехата и неговото по-бързо изтъняване, съответно нуждата от повече средства за купуване на още и още анцузи и тениски.

 Маратонките!

Виждала съм с очите си как ултрамаратонци изтъркват по няколко чифта подметки на чисто нови маратонки само за едно състезание. Гордеят се с този факт. То си е за гордост. Ние също изтъркваме подметките за нула време, но не защото преодоляваме свръхчовешкото предизвикателство да тичаме по стотици километри в планински или пустинен терен. Натискът, който изпитва една обувка, върху която скачат 60 кг е един, съвсем друг е когато върху нея се тръскат 130 кг. Съответно, ако вие сте активен човек, който няколко пъти седмично излиза да прави крос в парка, си купувате нови маратонки веднъж на две години. Ние си купуваме нови маратонки на всеки 6 месеца.

В желанието си да преодолея срама си, направих

смелата крачка да пристъпя в залата за народни танци.

Обичам българския фолклор, той кара кожата ми да настръхва и кръвта ми да кипи. Освен това, знам, че при играта на народни танци се горят много калории, и то неусетно – заради енергията, която протича като зареждащ ток по ръцете на играещите, свързани в кръга на хорото, стиснали дланите си една в друга. Въпреки неудобството ми, танцуващите ме приеха с отворени сърца и обнадеждаващи реплики като:

„О, тук енергията е важна, не килограмите.“

и „Като засвири гайдата, ние не гледаме с очите, а чувстваме със сърцата.“ или „Ти имаш такъв огън в погледа, никой не гледа корема ти дали подскача, или не.“. Когато обаче всички, така модерни напоследък самодейни състави, започнаха да ходят на състезания за аматьори из цялата страна, където обикновено се случват безгранични купони,

аз просто спрях да ходя на танци.

Не предполагате защо, нали? Ами защото носия за свръхдебела жена няма, престилките трябва да очертаят талия, която аз нямам, а във всяко трето хоро се пее за „тънка снага кат` тополка”. Как да изляза на сцена аз с мойта снага?! Веднъж в живота си отидох на фестивала в Жеравна и то само защото моя близка направи благородния жест да разпори собствената си носия – добави й плат отстрани, удължи връзките на престилката и ми уши почти наново народно облекло. Не играх хора̀. Не се осмелих да се хвана на човешката верига, която така красиво се виеше под открито небе. Достатъчно ми беше, че съм там и сърцето ми играе с останалите. Достатъчно ми беше, че бях част от тях.

Изход винаги има. Така казват.

Съжалявам, че най-малко място мога да отделя на решението на всички тези проблеми, но аз просто нямам опит. Моят живот има пребогат архив от случаи, в които ме е било срам от излишните ми килограми и перипетии, свързани с дебелината ми и почти никакъв в успешно завършените спортни начинания. Но, все пак, ако успея да мотивирам един от вас да направи това, което ще прочете в следващите редове, имало е смисъл да отворя сандъка с моите страхове и да ги покажа пред света.

Аз започнах да ходя.

Купих си маратонки, подходящи за моите килограми и една нощ излязох, точно когато всички вкъщи заспиваха. Там, в тъмното, някъде около полунощ, започнах да чувам себе си. Започнах да усещам тялото си. То, както ходеше, постепенно загря, някак отпусна мускулите, само̀ забърза и започна да тича. Бях в почуда, не – в шок от новата ситуация! Аз, която едвам си обувам чорапите сутрин, тичах! Успявах да вдигна тялото си над земята! За нас, дебелите, това е все едно човек с нормално телосложение да „полети“ на овчарски скок от първа тренировка в живота му. Е, разбира се, точно след 100 метра, да – 100 метра, някой все едно ми преряза белите дробове,

дъхът ми спря, с него и тялото.

Но в онзи момент емоциите ми полетяха. Плачех, смеех се с глас и виках от щастие. А съжалителните погледи, от които толкова ме боли, в един часа през нощта ги нямаше. Никой не ме гледаше. Никой, освен таксиметровите шофьори, които са виждали всичко през живота си, и моите приятели боклуджиите от нощната смяна, които някак нямат предразсъдъци и сякаш не виждаха лилавите ми бузи, вибриращото ми тяло и влаченето на краката по софийските улици. Продължих да излизам всяка нощ, спокойна, че нормалните хора си бяха в домовете и не ставаха свидетели на повръщането на дебелото момиче, което се е свило зад някое дърво, не защото е препило, а защото е изнемогнало от изтичването на цели 500 метра. Не ставаха свидетели на

сълзите от телесна болка и емоционален гняв.

Не усещаха миризмата от пот, не допускаха за пулсиращите вени, подутите до пръсване пръсти на ръцете. И най-вече, не разчитаха срама, изписан на лицето на дебелото момиче.

Така, постепенно, месеци по-късно се престраших да тичам в парка през деня – когато е пълно с така мъчителните за мен погледи на минувачи и други спортуващи хора с нормално телосложение. Никой от зяпачите по пейките не ми се присмя. Не видях никой да сръчква приятеля си и да ме сочи с подигравателен поглед…

Но все още предпочитам нощта.

Не знам дали ще мога някога да се чувствам спокойна да тренирам пред нормалните за мен хора. Не знам. Важното е, че открих изход. Макар и в тъмното лице на нощта, видях светлината в края на тунела. Дано да имам сили да изляза от него. Все вярвам, че някой ден ще преборя най-големия си срам – този от мен самата…

Надявам се, че следващият път, когато видите дебеланко да тича в парка или да поти поредния уред във фитнеса, погнусата ви от увисналия му корем или тлъстите му крака, набутани в клин, ще бъде заменена от подкрепяща усмивка. Защото

вече знаете какво геройство е, че е преодолял

всички препятствия по пътя до спортната зала. А ако самият вие сте от колебаещите се дебеланковци, за Бога, престрашете се. В тъмното, в гората, в басейна рано сутрин, когато няма хора, но го направете. Колкото повече от нас спортуват, толкова повече хора ще осъзнаят, че ни има, толкова повече младежи ще се осмеляват да излизат в парка, толкова по-малко заболявания ще се появяват при подрастващите и толкова повече фирми ще започнат да произвеждат подходящото облекло за нас. За да имаме избор и ние. Защото нали така казват – избор в живота винаги има.

*Витоша 100 – международен ултрамаратон, който се организира ежегодно в София и представлява обиколка на Витоша. Маршрутът е с дължина 100 км.